Спомням си времето, когато бях малка и прекарвах ваканциите при баба. Беше декември. Наближаваше Коледа. Снегът нежно бе прегърнал земята и я пазеше от студения вятър, а аз, сгушена до печката в скута на баба, наблюдавах падащите снежинки и слушах нейната приказката...

   “ Едно време, преди много, много години в едно далечно царство, в семейството на Йосиф и Мария, се родило приказно момченце. С раждането си то донесло светлина и надежда в техния дом, но всички знаели, че то не е обикновено дете. Щом царят бил предупреден,че в земите му се  родил Месия, от страх за властта си, той заповядал на стражите си да избият всички новородени момченца. Това принудило семейството да бяга, да бяга далеч и да съхрани живота на сина си... И успели. Исус растял здрав и красив, умен и благороден. Изцелявал болни, нахранвал гладни и усмирявал бури. Защо вършел тези чудеса? Той изпитвал съжаление за хората, които страдали, и искал да им помогне. Та нали само чрез доброто душите на хората ще открият щастието и верния път в живота, а преминавайки в Небитието – мир и спокойствие....“

   Така и не успявах да чуя края на историята, защото потъвах в блажен сън под спокойния глас на баба. Знаех, че приказката ще завърши добре, защото нали всяка завършва с happy end, но баба никога не ми каза края. Винаги ми отговаряше, че сама трябва да допиша историята и да реша какъв край да има тя.

   Годините си минаваха, сменяха се сезони и малкото дете, което бях, порасна. Вече не се сгушвах толкова често в скута на баба, а се бях отдала на динамичното ежедневие, което ме обгръщаше в сивата си прегръдка и закриваше очите ми за красивото. Срещах се с хора, повеето от които намръщени и озлобени към всичко и всички. Подаваха ръка на изпаднал в беда, само ако това им носеше облага, а не осъзнаваха, че колкото по-богат си материално, толкова по-беден си духовно.

   Няма да забравя един следобед през зимата. Излизах от делова среща и бързах към офиса. Вятърът безпощадно удряше своите шамари на всеки, дръзнал да излезе. Увих се по-силно с шала и усилих темпото на вървежа си. Бях навела глава, за да се предпазя от вятъра и не видях идващия срещу мен мъж. Блъснахме се силно, но не от удара ме заболя, а от гледката. Беше мъж на около 60 години, с бяла коса и дълга брада. Имаше изпито лице и много изразителни очи. Беше скитник. Дрипите, наречени дрехи, които носеше, едва ли го сгряваха. Извиних се и продължих по пътя си, ала не бях изминала и десетина крачки, когато спрях и се обърнах. Мъжът все още стоеше на мястото, където се сблъскахме и ме гледаше. Не знам какво ме накара да се върна, но го направих. Снех шала си от врата и го увих около неговия. Хванах го под ръка и закрачихме заедно към близката закусвалня. Не беше луксозна, но беше топла и уютна. Държаха я мило семейство и винаги раздаваха останалата храна от деня на бедните. Бързо стигнахме и се настанихме в едно от сепаретата. Собственичката, жена на около 50г., веднага пристигна със стопляща сърцето усмивка и две чаши чай. Чаят беше безплатен. Докато и двамата си топлехме ръцете на чашите, очите ни се срещнаха над парата. В очите му имаше нещо магнетично, нещо чисто и добро. Погледът му беше различен от озлобените погледи на хората, които срещах... Несъзнателно се огледах, с надежда да открия и друг такъв спокоен поглед, но вмесо това, в очите на хората четях учудване. Усмихнах се вяло – „Сигурно сме странна двойка – скитник и бизнес дама, стоящи един срещу друг в квартална закусвалня!“ –помислих си, но това нямаше значение в този момент. Отново погледнах мъжът срещу себе си и той се усмихна за първи път, явно прочел мислите ми. “Благодаря!“ – гласът му беше плътен и леко дрезгав. Стреснах се и дори леко разлях чая си.Беше толкова неочаквано, че той се засмя. Странно – имаше очарователна усмивка и прекрасни бели зъби. Но как беше възможно един скитник да притежава всичко това – топъл поглед, мила усмивка и невероятна харизма?

   Излъчваше спокойствие, което бързо ме завладя и се отпуснах на сепарето. Взех чашата си в ръце и го погледнах.

 - Не си скитник.

- Не съм.

- А защо изглеждаш така?

- Защото красотата не се крие в дрехите, а в душите.

- Не разбирам.

- Не съм скитник, напротив – разполагам с много материални блага, ала ми липсваше чистотата в душите на хората. Парите ми пречеха да преценя кой кой е в живота ми, затова се оттеглих от светския живот за малко и заживях без нищо. Ако бях в костюма си, зад бюрото в удобния стол и подписвах документи, щях да съм един от многото, които търсят красотата и доброто в материалното. Щях да стана роб на парите и да вярвам сляпо в тяхното величие. Щях да привличам всички с визия, ала това щеше да е фалшива представа за щастлив живот. Когато си с дрипи, покрити с мрасотия, всеки те подминава като прокажен. Когато не подаваш ръка на нуждаещия се, светлината в душата ти намаля, докато един ден не изчезне напълно. Хората не харесват грозната страна на живота, но я има. Само тези, чията душа е чиста и несъзнателно следват божията воля да обичат и помагат на ближния, могат да поддържат тази светлина силна и нетрепваща. Когато се сблъскахме ти беше готова да ме подминеш, ала тази светлина не ти позволи. Разбрах,че ще се върнеш още, когато ме погледна, за да се извиниш за сблъсъка. Благодаря ти!

   Не знаех какво да кажа. Думите му ме смаяха. Беше прав – бяхме се превърнали в марионетки на материалното и заличихме от паметта си божият апел да помагаме без да очакваме, да вярваме без да се отчайваме.

   Ако този човек не стоеше пред мен, щях да помисля, че е плод на въображението ми, един мираж, от който съм имала нужда... ала не – той беше от плът и кръв и знаеше кое е наистина ценно. Как бе възможно това?Да се откажеш от лукса, който храни тялото ти и да се отдадеш на бедността, която да обогатява душата ти? Напомняше ми на хората от Тибет и Бали, за които бе достатъчно, че са живи и намираха щастието в малките неща. Те ценяха доброто и го показваха организирайки два пъти Празник на Доброто и Злото, където, като във всяка приказка, побеждаваше доброто. Питам се, ако тук в „цивилизацията“ имаше такъв празник, кое щеше да победи?...

   Побъбрихме си още малко с мъжа срещу мен и всеки пое по пътя си. Този път не бързах. Не усещах шамарите на вятъра, чувствах се лека и преродена. Вървях без посока и единственото, което правех бе да се радвам на живота. Минах покрай един параклис. Спрях се и дълго гледах към него. Неочаквано една ръка ме хвана за рамото и гласът на отчето прозвуча до ухото ми: „Влез, чадо, Бог прощава всичко!“. Обърнах се рязко и без да мисля отвърнах: "Бог е в нас, отче! Ако ние си простим и той ще ни прости!“. Обърнах се и тръгнах.

   Не отидох на работа този следобед. Прибрах се у дома. Запалих камината и веселите пламъци затанцуваха в нея. Обух пантофите си, направих си чай, сложих топлата си пижама и се свих до огъня. Топлината му сгря тялото ми, а срещата с мъжа сгря дущата ми. Бях постигнала пълна хармония, онази нирвана, за която всички говорят, но малко са усещали. И тогава си спомних историята на баба и края, който сама трябваше да напиша... Вече знаех как завършва историята и кое е истински важното. Колко малко му трябва на човек, за да преосмисли делата си и да прероди душата си...

   И така една душа беше спасена – моята. Чрез срещата ми с този мъж Бог ми напомни кое е важното в живота. За пореден път се убедих, че Той е в нас и около нас. Той е чудото на всяка глъдка въздух, Той е топлината във всяка усмивка, Той е слънцето в очите, Той е силата, която наричаме воля... Той е навсякъде!