„Забранено за българи“
Multi-part work « to contents
Чуваше се моторът на готовата за потегляне кола. Валеше ситно, на дребни капки.
– Къде си понесъл тази чаша с вода, татко? Навън е мокро, след дъжд.
– Небето плачи дъще, като душата ми! А водата в чашата е за вас, да е на хаирлия, за където тръгвате, да са ви отворени вратите- възрастния мъж ливна със замах водата от чашата, а нея я счупи- за здраве и късмет да ви е!- после продължи- Бог има, ама той помага на тия, дето не мерят сили с Него! За това, по- кротко и умната!
– Ей тате, всичко ще бъди добре, на всякъде хора живеят, няма страшно, само “ Марийка“ да издържи! - Явор беше кръстил колата “Марийка“, че то всеки ден, през ден лягаше под нея, все я човъркаше за нещо, все ремонт ѝ правеше...
– Дядо...аз пак ще дойда- провикна се Гошко от отворения прозорец на колата- не се страхувай, дядо!
Тръгнаха.
Дълго време след тях гледа бащата на Зорница с вдигната високо ръка, за кураж и подкрепа на децата си. Стоя така, докато колата се скри от погледа му. Стоя, с вдигната ръка, като молитва към Бог...или да “ подпира“ облака да не се излива повече дъжд. След това ръката му, рязко се пречупи в лакета и с изпружени пръсти и свит палец , докосна челото му. Сякаш казваше - “ И сам войнът е войн! “
Пътят се извиваше...Като колан опасваше планината. “ Марийка“, колата напредваше безотказно по него. От радиото звучаха италиански песни! Само италиански!
– Е... Яворе, я погледни! Планината е във формата на лъв, а сега главата му ни гледа! И виж, виж, има дупки в нея, стои като плат, наяден от молци...сякаш са скални манастири...Ама виж де...тук има отбивка за някакво градче в подножието...нека отбием...
– Зори, карам сега, изнервено ми е! Сине,- търсеше съчувствие и помощ от Гошко. баща му- другите жени гледат витрините с дрехи по магазините, а майка ти, дупките по скалите...ама и аз един късмет имам...- но със свободната си от волана ръка, придърпа Зорница към себе си - нали си виждала, скални манастири и в България има! “ Аладжа манастир“- около Варна, “ Костадиновски манастир“, “ Мадарския манастир“ - около Шумен, “ Ивановски манастир“ около Русе, все от Х век...в скалите...
– Моля те, моля те- продължаваше да настоява Зорница, като за да го омилостиви, се наклони към него и го целуна бързо по съсредоточеното му в пътя лице.
Явор беше дал вече мигач за завой! Извън магистралата, на около 10, 15 километра от нея, се белна табела с надпис “ Celle di Bulgheria “ !
Зорница радостно извика
– България! Виждаш ли? Градът се казва Челе ди Булгерия! Видя ли? Добре, че зави! Сигурно града не е далече!
– Мамо, тук отново ли е България? - попита неразбиращо Гошко, който се беше свил на задната седалка между множеството одеала и ръчен багаж.
– Не, не миличко, сигурно е частица от България!
Детето продължаваше да не разбира, но повече не зададе въпроси. Колата беше спряла, а баща му с яд се мъчеше да я запали отново, за да продължат.
– Видя ли сега? Зори, заради твоите прищявки! За да гледаме издълбаните дупки в планината! Нещо стана на “ Марийка“. А бензин има!
В този момент, покрай тях мина кола. Спря. Човекът излезе от нея и се запъти към спрялото по принуда семейство. Със знаци и “ разговор“ с ръце, се разбраха ! Колата с регистрация Bg , е блокирала!
Мъжът извади от джоба си телефон и набра някакъв телефонен номер. Обясни, отново с ръце, че след 15, 20 минути ще дойде пътна помощ и ще им помогне да придвижат колата до градчето. Celle di Bulgheria! Докато в автосервиза ремонтират колата, те могат да разгледат градчето, а за вечерта, има хотел! “ Алцек“ се казва.
– Еха...Алцек, той не беше ли един от братята на Аспарух, петият син на хан Кубрат, а Зори? А планината как се казва?- с изненада и невярващо, попита Явор.
– От V I . VII - век, все е България!
Дойде колата на пътна помощ! Без италианеца, всички седнаха в кабината на шофьора и с “ Марийка“, натоварена отзад, потеглиха към Челе ди Булгерия!
Бронзова статуя, с надпис “ KHAN ALZECO “, ги посрещна в средата на градчето!
Смрачаваше се. И тук имаше щурчета. Пееха! На италиански!
Отсреща, в ресторантчето, стоеше не много млада жена, облечена в рокля, обточена с много познати шевици...може би, български...
– Моето псе! Моето мъничко псе- говореше жената и милваше по главата огромното куче, което стоеше до нея доверчиво, обточило тяло като планината България, в Италия...
© Румяна Друмева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Светулчице, искриш и топлиш от светлина! Благодаря ти!
-
Благодаря за надникването, Марианче! Благодаря, че не отмина!
-
Отново благодаря, Даниелче!
-
Марти Марковска, благодаря безскрайно много!
-
Благодаря, bulgeomin - Георги Минчев! За мен е чест!
-
Ах, как ме радваш Бени! Благодаря ти!
-
Много е хубаво, Руми!... И истинско...Останах без дъх...
-
Мила Иржи, благодаря ти!!! Но...в момента колата, “ Марийка“ е на ремонт, ще продължи пътя си в близите дни! Благодаря, че ти спря и остави коментар!!!
-
Благодаря! Опитвам се, Руми! Колкото мога....Благодаря ти, че влезе на моя страничка! Ще те чакам пак!!!
-
Много обичам пътеписи и преживяванията при тях...Разказваш добре,Руми!Давай напред!
-
Руми, разказваш много увлекателно! Следя с интерес историята, взета направо от реалният живот!
-
И аз ти благодаря, Ели!!! Творческо вдъхновение и множество усмивки, ти пожелавам!!!
-
Много ме развълнува този разказ! Благодаря ти, Руми!
-
Благодаря Петьо, за “ любими“, а и за коментара! Да, за силните ни корени е така, но короната и клоните, много ги подрязват....
-
Много ми хареса. Статуята на хан Алцек е съвсем нова, от 2016. Чудно е как след толкова векове, наследниците на заселилите се в сегашна Италия си запазват имената: Булгарини, Булгари и т.н. Много ни е силен корена.
-
Благодаря , Стойчо! Благодаря, че не отминавате мълчешком!
-
А може би ще дойде ден, когато нашите роднини от другите Българии ще идват да видят братовчедите си тук?Но кога ще се сбъднат мечтите им е въпрос във времето...
Хубаво започна Румяна,давай напред! -
Алцек! - тъжна е неговата участ, за разлика от тази на Кубер и Исперих /Аспарух/. Тъжна е и участта на българите въобще /но абсолютно заслужена!/. Не само като България в Италия, България във Франция, България в Англия, България в Австрия, България в Швейцария и Испания. Или България в ЮАР, САЩ и Канада, а напоследък и България в Аржентина. За жалост нашите скални манастири се рушат, изоставени на произвола на съдбата. А тези в Метеора процъфтяват. Четейки чудесния ти разказ, Руми, написан майсторски и вълнуващо, се запитах - защо българите през турско робство не са си вдигнали чуковете и не са емигрирали изцяло по чуждите земи. А и после, след освобождението от робството. Специализирали са в Париж, в Гьотинген и къде ли не още. Ставали са професори, но са се връщали да преподават тук. А сега? Защо сега, когато няма робство е точно обратното?! Аплаузи за литературата, която правиш!
-
Младене, благодаря ти за „ любими“ и куража, който ми даваш !
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
