Чуваше се моторът на готовата за потегляне кола. Валеше ситно, на дребни капки.
– Къде си понесъл тази чаша с вода, татко? Навън е мокро, след дъжд.
– Небето плачи дъще, като душата ми! А водата в чашата е за вас, да е на хаирлия, за където тръгвате, да са ви отворени вратите- възрастния мъж ливна със замах водата от чашата, а нея я счупи- за здраве и късмет да ви е!- после продължи- Бог има, ама той помага на тия, дето не мерят сили с Него! За това, по- кротко и умната!
– Ей тате, всичко ще бъди добре, на всякъде хора живеят, няма страшно, само “ Марийка“ да издържи! - Явор беше кръстил колата “Марийка“, че то всеки ден, през ден лягаше под нея, все я човъркаше за нещо, все ремонт ѝ правеше...
– Дядо...аз пак ще дойда- провикна се Гошко от отворения прозорец на колата- не се страхувай, дядо!
Тръгнаха.
Дълго време след тях гледа бащата на Зорница с вдигната високо ръка, за кураж и подкрепа на децата си. Стоя така, докато колата се скри от погледа му. Стоя, с вдигната ръка, като молитва ...