Кое е най-страшното нещо, което остана след нашата любов? Може би споменът, че някога е съществувала или по-скоро това, как постепенно забравата започна да измества всичко останало. Питам сърцето си, а то ми казва, че най-лошото е това, което не успявам да задържа в мислите си, колкото и да опитвам. Всеки ден, всяка секунда времето те заличава от съзнанието ми. Превръщаш си в непознат минувач, който съм срещнала на улицата, в отдавна забравен сън, в илюзия. Бавно изчезваш...
Отначало усещах аромата ти по дрехите си, които ти така нежно събличаше. Мирисът ти се долавяше дори в леглото ми. Уханието караше кожата ми да настръхва от желанието да те прегърна и целуна отново. Болката, че не мога да заровя пръсти в косата ти, беше непоносима. После ароматът ти започна бавно да изчезва и аз напразно се опитвах да го върна.
Мина време. Много време... Споменът, че си съществувал някога и че съм те имала, постепенно избледняваше. Един ден вървях спокойно по улицата, забила поглед в краката си и з ...