Кое е най-страшното нещо, което остана след нашата любов? Може би споменът, че някога е съществувала или по-скоро това, как постепенно забравата започна да измества всичко останало. Питам сърцето си, а то ми казва, че най-лошото е това, което не успявам да задържа в мислите си, колкото и да опитвам. Всеки ден, всяка секунда времето те заличава от съзнанието ми. Превръщаш си в непознат минувач, който съм срещнала на улицата, в отдавна забравен сън, в илюзия. Бавно изчезваш...
Отначало усещах аромата ти по дрехите си, които ти така нежно събличаше. Мирисът ти се долавяше дори в леглото ми. Уханието караше кожата ми да настръхва от желанието да те прегърна и целуна отново. Болката, че не мога да заровя пръсти в косата ти, беше непоносима. После ароматът ти започна бавно да изчезва и аз напразно се опитвах да го върна.
Мина време. Много време... Споменът, че си съществувал някога и че съм те имала, постепенно избледняваше. Един ден вървях спокойно по улицата, забила поглед в краката си и заслушана в музиката, идваща от слушалките ми, когато усетих познатия полъх. Сърцето ми се сви от болката. То се гърчеше така, сякаш някой се опитваше да го изтръгне от мястото му и да остави само една празна дупка. Точно така се и чувствах, откакто ти си тръгна - празна, безчувствена, изгубена. Обърнах се с надеждата, че ще си ти, но не беше. Това беше някой друг. Нечия друга любов, не моята. Аз знаех, че няма да се върнеш и въпреки това надеждата оставаше.
Изминаха много месеци и вече не помнех как точно се усмихваше. Преди си мислех, че това е нещото, което никога не ще забравя. Явно бях допуснала грешка за пореден път. Бях повярвала на обещанието ти, че сме заедно завинаги. Как успях да се хвана на тези банални слова? Как не можех да прозра лъжите, стоящи зад думите ти? Сега те ми изглеждат толкова голи и прозрачни. Въпреки всичко, единственото, за което съжалявам е, че в момента те забравям и не мога да направя нищо по въпроса. Нямам дори снимка, която да ми напомни за дните, прекарани заедно. Останаха ми само спомените, които стават все по-мъгливи и неясни с всяка изминала секунда.
Мислех си, че е невъзможно времето да те заличи от съзнанието ми и горещо се молех да е така. Но за съжаление, не е... Бавно и болезнено забравям как изглеждаше, как се усмихваше, как ухаеше. В кошмарите ми бягаш от мен с бясна скорост, а аз протягам ръка, опитвайки се да те стигна. Ти обаче си прекалено бърз, а аз съм толкова слаба... Нямам сили, за да те настигна. Отдалечаваш се...
Един ден просто те забравих. Не знам как се случи, защото никой не беше заел мястото ти, но стана. Дори името ти вече не ме караше да се замислям, не ми навяваше тъжни спомени, не беше уникално. Просто едно обикновено име, принадлежащо на още хиляди други момчета. Не беше нищо особено.
Само сърцето ми все още те помнеше. Сгърчваше се в неразбираема моментна самота, точно когато най-малко очаквах и не можех да разбера защо. Сякаш някъде далеч, отвъд времето и пространството, минаваше моята половин душа. Ти! Човекът, когото не можех да достигна, колкото и усилено да опитвам. Когато ме напусна, загубих частичка от себе си. Частица, която никога нямаше да си върна...