Те нямат много. Те нямат това, което имат повечето хора на тази земя. Но притежават онова, което най-рядко е  срещано и което е забравено преди много време от повечето. Те не са част от тълпата. Те не могат да бъдат част от така нараченото „Голямо семейство”. А ако се приобщат към него, те стават като тях. Стават част от закона ”Човек за човека е вълк”. Те чувстват липса и страх. Те страдат и тъжат постоянно. От малки разбират суровите закони на човечеството. И въпреки това пазят онова, което ги различава. Онова, за което те са избрани. Те живеят заедно по 365 дни в годината в огромна сграда. Но когато влезнеш там и когато те прегърнат разбираш, че влизаш в храма на чистата и неприкосновена любов. В техния поглед четеш радост и любов, а те виждат за първи път. Те знаят какво е липса на любов. Знаят какво е да се отнасят към теб като вещ. Знаят, че те там са оставени и няма да се върнат към нежните прегръдките на майките си. Знаят, че те няма да имат вечерите на трапезата със цялото семейство и да изпитат топлотата.  И точно заради това, те обгръщат другите хора с нежности. Някои от тях не могат да говорят и да кажат това, което искат. Нито да чуят нежни слова, изпълнени с любов. Но те милват по начин, който сгрява сърцето ти. Стига ти само една ласка от тяхна страна и ти го обикваш за цял живот. Някои от тях, за да се изолират от обстановката, в която са, не свалят слушалките на уокмена и живеят в света на музиката. Но когато те видят, идват при теб и ти казват думи, които цял живот си чакал. Дори, ако паднеш, те ти подават ръка и те успокояват. Те, които са забравени в края на града. Времето там спира. Там то няма стойност, всяка секунда с тях се запечатва в теб и цял живот ще я помниш. Сред тях има също озлобени, но те продължават да даряват на всеки чиста и истинска любов. Не е вярно, че те не знаят да обичат. Те могат да обичат повече от 10 човека взети заедно, които имат всичко.

     Когато дойде време да си тръгваш, сълзите сами потичат, защото знаеш, че ще бъдеш разделен от тях до следващия път. А дните до следващата среща минават толкова бавно. Казват, че пушели и пиели. А това са малцина от тях. Те ме накараха да си изхвърля цялата кутия цигари, защото не обичали някой да пуши. Алкохол не са опитвали. И няма, защото те са дали обещание пред Бог, че никога няма. Те са много по-вярващи от всички остнали. Всяка вечер казват молитва за здраве не само за тях, но и за всички хора по света. Обичат да казват „Аз съм обещал на господ и затова никога няма да се отметна.” А хората, които имат всичко, но не го оценяват, са забравили Бога. Забравили са какво е да обичаш, да се радваш истински, да не сваляш усмивката от лицето си, но след срещата с тях те ти припомнят. Припомнят ти важното в живота, онова, заради което си струва да живееш в този студен свят. Важното е никога повече да не го забравяш. Аз няма да го зобравя, нито да забравя тях... Ще им дарявам много любов и нежност, топлота и знам, че с тях аз ще бъда истински щастлива. Аз ще продължа да ги виждам често и да им нося подаръци. Те са нормални деца и заслужават да получат истинско детство, както всяко дете по света. Защото ние трябва да се учим от тях. Те са пратениците, които ни показват за съжаление, забравените стойностни неща в живота. Когато навършат пълнолетие, те ще поемат по своя път, но аз знам, че те ще успеят благодарение на нашата помощ. Винаги ще ги пазя в сърцето, всяко едно по незабравим начин. Обичам ги от все сърце. Те ме накараха да се събудя от кошмара. Аз ще им помогна, а ти?...