Зачел съм се в изгубеното. Прехвърлям странни сенки, стоящи в ъглите. Прескачам черни точки на раздяла, сипвам по малко мастило за да продължа нататък.
Зачел съм в неизречимото. Изучавам мълчаливи кукли, разтварящи пластмасова уста без звук, крадат от въздуха, поят го с ацетон.
Зачел съм се в думи, разпадащи се на малки съставни части, падащи по пода букви, търсещи убежище.
Зачел съм се, а всъщност не мога да чета и слепотата ми попива мрака, като суха гъба.
Сетивата ми мълчат!
Слухът ми е заблуден от жужащата лампа, ароматът на застояло обсебва обонянието ми.
Пръстите с погнуса докосват грапавите стени, влажни и хлъзгави.
Бил съм тук!
Познато ми е усещането!
Хиляди пъти!
Хиляди пъти късах хартиената ù рокля, за да видя плътта. Разкъсвах я на малки частици, за да може да остане по корица, но тя не се предаде.
Всеки път, с всеки случаен срещнат се изпълваше отново и отново. Тъкмо започвах да я опознавам, да бъда сигурен в изказаното и прочетеното, и тя се променяше, повеждаше ме в друга посока.
Изгаряше в ръцете ми, хвърляше се разплакана в обятията ми, обсебваше с празнословие дните ми.
Един единствен път знаех със сигурност, че съм накрая, че свършва този безкраен анализ, ровене в междуредовите пространства, анализиране на малките ударения, но и тогава се оказах жестоко подведен.
Тя ме заключи.
Затвори ме без сетива и остави само със спомените.
А те не бяха един и два.
Спомени, блъскащи се в стените, дишащи, откраднати, взети назаем, съчинени и илюзорни.
Трудни за преглъщане!
Напивах я неколкократно, но тя не припадаше и не се предаваше, напротив, ставаше все по-уверена и взимаше превес над мен, после се надсмиваше над слабостта ми.
Тя все още не знае, че в единствената нощ, когато ми се отдаде, успях да открадна една шепа думи.
Сега ги въртя в джоба си като монети. Дрънча с тях наляво и надясно, а звука се отразява в стените. Рекушира и създава илюзията, че не съм сам в тъмното.
Исках едно единствено нещо от нея, да я разбера.
Но, уви, искал съм всичко!
Затова ме наказа.
Вечер я чувам зад стените как се кикоти с поредния, който иска да я разбере и знам, че съвсем скоро и той ще се окаже в моето положение, но той навярно е все още млад и нежно я прелиства. Търси правилния подход.
Аз се изморих, предадох и отчаях, затова ще постоя малко тук, ще вдишам аромата на хартия, а утре, утре когато вратата се отвори, за да влезе поредната ù жертва – ще избягам.
Зачел съм се в изгубеното, неизречимото, в думите, в черното.
Някои хора друсат бяло, жълто и поне още три цвята, а аз друсам черно.
Ставам сутрин отварям очи и все още неотпуснат от снощното, бързам да изсмъркам поне две линии – Его.
Зъбите ми веднага скръцват, челото ми се изправя, дори косата ми става на прическа, без да я докосна. А погледът ми един такъв, надменен и арогантен. Някъде до обяд се чувствам супер.
После обаче започва леко да ме отпуска и на мен ми трябва още, ама друго, нещо, което да ме поотпусне.
И няма как бия се две дози злоба. Яко е, докато се усетя, успявам да сиктирдосам една дузина вредители, мрънкала и заядливци, но ми идва в повече.
Някъде към следобеда започвам яко да подскачам. Нервичките почват да ми избиват и няма как, пуша по някоя и друга Завист. Размесвам Завистта с малко тютюн, смесвам ги и увивам в голяма, прозрачна „ризла”. Няма начин. Почва да ме супокоява, отклонява ми вниманието.
Вечерите са ми най- трудни, защото тогава, ща не ща, трябва да пийна нещо, че да се поуспокоя.
И пийвам, отлежало, поне 30-35 годишно самосъжаление. И го пия с наслада. После само махмурлукът трудно се понася, но пък съм се научил да го лекувам.
Винаги се намира някоя и друга пърцуца, която на момента ме развеселява, но тя друса бяло, жълто и поне още три цвята, а мен вече ме хваща само черното.
Мислех да спра!
Ходих по комуни, лежах в клиники, но абстиненцията ми е като втората доза на деня.
Става ми гадно, непотребно и жлъчно. Няма черно, което да не може да бъде заместено от една абстиненция.
Затова сега друсам черно и ми е ....леко тъжно.
© Олеся Николова All rights reserved.