Зачел съм се в изгубеното. Прехвърлям странни сенки, стоящи в ъглите. Прескачам черни точки на раздяла, сипвам по малко мастило за да продължа нататък.
Зачел съм в неизречимото. Изучавам мълчаливи кукли, разтварящи пластмасова уста без звук, крадат от въздуха, поят го с ацетон.
Зачел съм се в думи, разпадащи се на малки съставни части, падащи по пода букви, търсещи убежище.
Зачел съм се, а всъщност не мога да чета и слепотата ми попива мрака, като суха гъба.
Сетивата ми мълчат!
Слухът ми е заблуден от жужащата лампа, ароматът на застояло обсебва обонянието ми.
Пръстите с погнуса докосват грапавите стени, влажни и хлъзгави.
Бил съм тук!
Познато ми е усещането!
Хиляди пъти!
Хиляди пъти късах хартиената ù рокля, за да видя плътта. Разкъсвах я на малки частици, за да може да остане по корица, но тя не се предаде.
Всеки път, с всеки случаен срещнат се изпълваше отново и отново. Тъкмо започвах да я опознавам, да бъда сигурен в изказаното и прочетеното, и тя се променяше, повеждаше ме в друга ...