Иносън бе хапчето, което обожаваше. Хапчето даряващо щастие. И то мигновено. Странното е, че никой от хората, с които общуваше не вярваше, че щастието съществува. За всеки един от тях то бе мит или просто измислица, за да можем да вярваме и да се надяваме на нещо красиво извън реалността. Но той ревниво пазеше тайната си за Иносън. С него буквално се прераждаше. Слагаше магическото бяло хапченце под езика, лежейки на гръб. А то се стапяше и сякаш амброзия потичаше из тялото му. Изведнъж го обземаше странна и свръхясна будност. Пред очите му изникваше подковообразната порта, която подобно Сезам се открехваше. Един коридор изцяло в бяло, с гладки и полирани стени, го подканяше да тръгне по него. И той тръгваше, а по пътя се смаляваше като Карик и Валя, за да попадне в света на Шепотите. Те се лееха от самите стени. Просмукваха се през тях в някаква нескончаема осмоза и го примамваха, както сирените са примамвали Одисей. И там - в дъното на самия коридор, имаше завой, след който срещаше Н ...