"Никога няма да го направя дядо. Заклевам се."  каза тя, целувайки кръстосаните си пръстчета.
Кой беше по-големият наивник - тя, която беше още малко детенце и светът бе детска площадка. Тя, която си мислеше, че може всичко... или той... човекът, изживял толкова много. Той, който би трябвало да знае, че думата "никога" не означава нищо. Още повече изречена от невръстно хлапе, не осъзнаващо напълно за какво точно става въпрос.
Но дядо ù продължаваше... периодично я караше да изрича клетвата отново. Застраховаше се, че тя няма да забрави...
Часовникът тиктакаше, секундите непослушно се гонеха една друга, докато не порастваха в минути, минутите в часове, дни, седмици, месеци, години. Заедно с тях растеше и Ийва. Бе се превърнала в млада тийнейджърка, която искаше да опита от всичко, да усети всичко, да бъде себе си... като преди това бъде всеки друг. Такъв беше нейният пубертет. Типичен.
Отдавна бе забравила за клетвите пред дядо си. Отдавна не го слушаше... мислеше, че знае всичко.
Разбира се, беше забравила за клетвите си, беше ги прекрачила. Сама стигна до извода, че това, което прави, не е за нея. Не е правилно. През времето правеше много грешки, повтаряше ги, потретваше ги дори, но все някога стигаше до правилните изводи. Не правилните изводи по принцип, а правилното за себе си.
Вече беше на средна възраст... направила бе поредната си грешка, страдаше. Бършейки сълзите си, се сети за дядо си, за клетвите, които бе давала пред него. Стана ù леко. Усмивка започнаха да изобразяват чертите ù.

За какво се отнасяше клетвата ли... нима има значение.
За живота...