Лъчо рееше празния си поглед през прозореца на автобуса, който всяка вечер го отвеждаше у дома. У дома?! Кой дом? Оня, който беше приютил толкова надежди за пълноценен и щастлив живот, а сега тънеше в глухо мълчание, като грохнал старец, завинаги забравен от роднини и познати. От Бога. Кротко притихналата в Лъчовия скут изкуствена ръка винаги щеше да му напомня за това, което бе имал в живота си и онова, което безвъзвратно беше изгубил...
Бай Дамян беше пестелив и услужлив човек. Искаше да постигне неща, които никой в неговия многочислен род не беше постигал. Искаше да изучи синовете си и да им осигури добър живот, подреден, както сам той си го разбираше. Ставаше рано сутрин и си лягаше късно през нощта. Къташе всяка стотинка и не се оплакваше от многото работа. Мълчеше си и все пресмяташе нещо наум, кроеше. Сметки без кръчмаря. Сам той, отгледан при строги и мизерни условия, сега позволяваше всичко на синовете си: къде от незнание как да постъпи, къде от нежелание да се намесва, къде ...