Тя стоеше на моста с ръце, вкопчени в парапета, и гледаше залязващото слънце. От мястото, на което стоеше, изглеждаше сякаш слънцето потъва в реката. Вятърът беше толкова силен, че бучеше грубо в ушите ù, правейки невъзможно да чуе каквото и да е било друго. Дългата ù черна коса се вееше пред очите ù и полепваше по мокрото ù от сълзи лице. Тя плачеше неутешимо вече около час. Стоеше неподвижно загледана напред, невиждайки нищо пред себе си, въпреки че залязващото слънце грееше с последните си лъчи право пред нея. При други обстоятелства тя би се насладила на залеза, но днес бе сляпа за абсолютно всичко. Чувстваше, че ако пусне парапета, ще се срине, че ще пропадне, че ще падне в реката… затова просто стоеше неподвижно, продължавайки да ридае.
Мостът, на който стоеше, беше път, по който преди се минаваше на влизане и на излизане от града, но вече беше неизползваем. Общината го бе обявила за нестабилен и сега имаше друг път. Тя често ходеше на моста, намираше го за доста успокояващо мяст ...