Тя стоеше на моста с ръце, вкопчени в парапета, и гледаше залязващото слънце. От мястото, на което стоеше, изглеждаше сякаш слънцето потъва в реката. Вятърът беше толкова силен, че бучеше грубо в ушите ù, правейки невъзможно да чуе каквото и да е било друго. Дългата ù черна коса се вееше пред очите ù и полепваше по мокрото ù от сълзи лице. Тя плачеше неутешимо вече около час. Стоеше неподвижно загледана напред, невиждайки нищо пред себе си, въпреки че залязващото слънце грееше с последните си лъчи право пред нея. При други обстоятелства тя би се насладила на залеза, но днес бе сляпа за абсолютно всичко. Чувстваше, че ако пусне парапета, ще се срине, че ще пропадне, че ще падне в реката… затова просто стоеше неподвижно, продължавайки да ридае.

Мостът, на който стоеше, беше път, по който преди се минаваше на влизане и на излизане от града, но вече беше неизползваем. Общината го бе обявила за нестабилен и сега имаше друг път. Тя често ходеше на моста, намираше го за доста успокояващо място. Ходеше там с колелото си винаги въоръжена с молив и тетрадка с бели листи… обичаше да рисува залезите или просто да пише каквото ù дойде на ум… обичаше уединението си. Винаги когато беше тъжна, ходеше там… това беше нейното място.

И днес беше се втурнала там, за да бъде сама… не че не се чувстваше сама и сред хората, но по принцип мразеше да я виждат, когато плаче, камо ли пък сега…когато се чувстваше сякаш ù трябва само поглед, за да се срине напълно. Чувстваше се сякаш се разпада част по част. Вътрешно се разкъсваше и ù личеше.  Сърцето ù беше строшено на хиляди малки парченца. Всеки път, когато лицето му  изникнеше в съзнанието ù, тя стискаше ръждясалия парапет по-силно и по-силно.  Беше толкова вкопчена, че чак ръцете ù се бяха претрили и сега бяха разранени, но тя не усещаше болка и продължаваше да стиска…

- Какво правиш за Бога?!  - чу се тих глас зад нея, който тя веднага разпозна и стисна още повече пролетия парапет. – Моля те, погледни ме, не се преструвай, че ме няма.

Тя искаше да каже нещо, искаше да отговори, да изкрещи, но просто не можеше… сякаш имаше буца в гърлото, която ù пречеше да говори. Не искаше да си позволи да е толкова слаба пред Него. Не искаше да му достави това удоволствие.

- Няма ли да ме погледнеш? – подсмихна се нагло той. – Хайде де, много добре знаеш как стоят нещата, не мога да разбера защо се държиш така?

- Защо въобще си тук? - процеди тя през зъби.

- Да ти кажа, и аз това се питам… стига си драматизирала, много добре знаеш, че ти си виновна за начина, по който се развиха нещата, ако ти се беше сетила  по-навреме за това, което искаш, сега нямаше да е така…

Тя продължаваше да стои неподвижно, не можеше да повярва колко много го обичаше и колко много го мразеше в същото време. Вече не можеше да чувства ръцете си… Той се приближи към парапета с бавни крачки и застана така, че да вижда поне една част от лицето ù, като продължаваше да стои на дистанция. Погледна я и се засмя.

- Ето, вече съм те виждал и разплакана. Стига де, не е станало кой знае какво, какво очакваше - да избера теб ли? Ти си ме познаваш, знаеш, че съм алчен и искам всичко, реално от мен ти няма да получиш нищо, винаги можеш да престанеш да се самонараняваш. Даже ти се чудя що за мазохист си, за да продължаваш да тичаш подире ми. Тя никога не би се задоволила да е втората, а ти… Да си призная, това винаги съм ти го харесвал, че си ми като кученце…

- Какво искаш от мен??? Остави ме сама… това поне го умееш – каза тихо, но твърдо тя. В момента не знаеше кого мрази повече - него или себе си.

- Знаеш какво искам, казвал съм ти го много пъти. Искам те, просто не искам да бъда с теб, знаеш че те обичам, но не си за мен… - Последва мълчание. – Обичам нея повече, много повече.

- Много извратени представи за любов имаш… Като я обичаш толкова, какво правиш тук? Доставя ти удоволствие да нараняваш хората ли? Голям си мъж, медал заслужаваш.

- Стига …нито съм първият, нито последният, какво да направя, че си ми най-голямата грешка? – продължаваше да се смее.

С тези думи той счупи и последната здрава част от сърцето ù. Тя го погледна и нови сълзи се стекоха по бузите ù.

- Съжалявам – промълви тя.- Наистина съжалявам, че съм ти толкова голяма пречка. Не се притеснявай, днес ще променим този факт… - усещаше че краката ù треперят, ръцете ù също трепереха, вкопчени в ниския парапет. Тя го погледна, искаше да каже нещо, но не го стори. Лека по лека ръцете ù се отпускаха и лека по лека тя се надвесваше над парапета.

- Наистина трябва да се успокоиш и да спреш да драматизираш… всички си имаме проблеми… какво правиш??? Ще паднеш… Недей!!! НЕ!!! – Той протегна ръка към нея, но вече беше късно. Ужас се появи по лицето, бързо погледна надолу към реката и я видя просната на брега, очите ù бяха широко отворени и се взираха право в него. Не дишаше. Той се свлече на колене и се разплака…