Беше дъждовно. Винаги беше. Честно казано, не мога да си спомня последния път, когато не беше. Единствените спомени, които успях да повикам бяха много смътни и сякаш не се бяха случили на мен - слънце през белите зависи подухвани от вятъра, мирис на лятна вечер, кафяви очи.

Когато излезех всяка сутрин в седем часа сутринта винаги беше тъмно. Но го нямаше това усещане, което чувстваш, когато е тъмно през нощта. Зората се стелеше навсякъде около мен придружена от ситни капки дъжд по отдавна вече мокрия асфалт създавайки усещане, че сякаш всеки момент нещо щеше да се случи. Нещо. Каквото и да е то очаквах го всеки ден, но то така и на идваше, а чувството си оставаше. Винаги някъде в ума ми, винаги държащо ме в очакване и натежавайки с всяка стъпка, която правех по асфалта. Тогава, както всеки ден, поглеждах към небето и го гледах докато клоните на някое дърво не го закриеха. Небето беше едно от любимите ми неща за гледане, винаги си представях космоса, който се появява след него и мечтаех някой ден да се отида там, да видя всичките чудеса от снимките и никога да не се върна тук. Сега небето беше сиво, докъдето ми стигнеха очите и космоса изглеждаше по-недостижим от всякога.
Слушалките в ушите ми заглушаваха капките дъжд, вятъра, шумоленето на листата, които тъпчех с краката си и всичко онези звуци, които ме свързваха с реалния свят. Вместо това слушах музика със затворени очи, чрез която можех да си представа, че не вървя по грозния разбит асфалт и дъжда не се стича на вадички по гърба ми, обувките ми не се вече просмукани с вода, а вместо това вървя по една тясна пътечка през някоя омагьосана гора и някъде зад мен крачат елфи или някакви други магически същества, които често се мяркат в ума ми, когато се замечтая. И когато отваря очи мога почти да си представа как в края на улицата се отваря портал през който се вижда гората. Но вместо това се връщам пак към сивата и скучна реалност, когато пред мен минава един от съучениците ми. Естествено, той не ме поздравява като се прави, че не ме вижда с вирната си високо глава, слушалките в ушите и странната си походка, която, явно според него, изглежда много впечатляващо.
Щом прекрачех двора на училището всички тези мисли и невъзможни мечти изчезваха като дори ме беше срам, че ги имам заради това, че се опитвах да избягам от тази реалност и то по такъв детински начин. И тогава си мислех, докато отправях поглед към ярко осветените класни стаи вече пълни с ученици, че откъдето и да го погледнах нямаше причина да не искам да избягам. Дните ми бяха еднообразни, сиви, скучни до болка потискащи и изпълнени с очакване винаги следвано от отчаяние. И тогава в ума се прокрадваха натрапчиви спомени, когато дъжда не беше просто дъжд, а вдъхновение, когато кафявите очи не ме хвърляха в шок, а ме караха да се смея и мисля за в момента, когато щеше отново да изгрее слънцето. Сега ненавиждах слънцето повече и от дъжда.
Слънце, дъжд, небе, очи. Знаех, че след няколко месеца щеше да ми е все едно за всичките тези неща. Въпросът беше кое беше по лошо – ненавистта или безразличието.

Времето в училище се точеше бавно, мъчително и потискащо. Из стаята звучи монотонния глас на учителя придружено с непрестанното тропане на дъжда по мръсните прозорци с изпочупени щори, щом погледнаха към чина усещах ужасната флуоресцентна светлина да се отразява, от която ме болят очите, но пък изкарва добре на показ надписа Силвия е курва, зад мен тече непрекъсващ разговор. Главата ме боли и краката ми са схванати от постоянното седене, без значение безбройните пози, които заемам.
Опитвам се да избутам всичките нежелани мисли далече назад в ума ми като се насилвам да мисля за нещата, които ще правя щом се прибера. Може да се каже, че това очаквам цял ден, както и почивните дни, докато отново не станат учебни и после всичко се повтаря до края на годината.
Може да се каже, че просто мисля постоянно как ще съм с в стаята и най-после ще си пусна компютъра и ще играя на новата игра, която се взех на намаление. Но, когато най-после хвърля чантата в коридора и изкача стълбите до моята стая, затворя вратата за външния свят, се оказва, че не искам да правя нищо, че по някаква необяснима причина, не ми е останала и капчица енергия, за да се насиля да натисна копчето на компютъра.
Преди стаята ми беше моето любимо място, моето безопасно място, пораждаше това чувство у мен, че едва ли не имаше нещо вълшебно и магическо в нея дали заради това, че там можех да правя всичко, което обичам, или заради всичките спомени, които беше събрала. Не зная, но така или иначе и двете неща вече не важаха. Сега беше просто празно, зле осветено пространство с четири стени и покрив. Беше мой затвор, но и мое спасение.
Постоянно чувам хора, а дори и приятели, да ми казват, че това са най-добрите години от живота ми. Една нощ около два часа през нощта седях на терасата, беше ужасно студено, но просто трябваше да си запаля цигара. Докато пушех и треперих от студ се замислих за това и реших, че дори не искам да си представям това, което предстои щом досега е било най-доброто, което живота може да ми предложи. С досада угасих цигарата и ненавистно изгледах нощното небе.

Смърт. В къщата ми миришеше на смърт, усещаше се навсякъде, във всяка стая, всеки ъгъл. Имаше умиращ човек във всекидневната стая. Баба ми умираше. Чуваха се постоянни стенания и викове от стаята. Вика за майка ми, но нея я няма. Тя и всички бяха излезли, защото вече никой не можеше да търпи виковете. Особено тя. Разбрах, го когато влезе в стаята ми един ден тресейки се от плач и само повтаряше "Не издържам, не издържам повече, не издържам." Не знаех какво да кажа, само се вглеждах в нея и накрая просто казах да остане в моята стая, но тя излезе.
Сега баба викаше майка ми, без да спре. Не знаех какво да направя, нито какво да ѝ кажа. Нямаше какво. Точно сега всичко беше напълно излишно. Може би не трябваше да съм, но бях ядосана. Бяха ми оставали баба на мен. Изпадах в паника само като си помислех, че може да се влоши или пък да умре. Какво можех да направя аз? Нищо. Разбира се, че нищо. Майка ми беше психическа нестабилна, започнах да го осъзнавам малко след като ми каза, че имала мисли за самоубийство. Не се изненадах, нито се шокирах кой знае колко. Просто не можех да повярвам, че го казва на мен. Не можех да повярвам, че се осланя повече на мен отколкото на баща ми. Не че това беше от особено значение, защото чувствах себе някак надалеч от тези неща. Сякаш се гледах отстрани и не изпитвах нищо. Нито болка, нито тъга, съчувствие, желание да помогна. Само желание да избягам, да се скрия, да не говоря с никого. Може би щях, ако имаше къде, комфортната ми зона беше с размерите на лъжица, за да изляза навън и да се разхождам чувствайки се добре. Когато пушех цигари може би преживявах единственото чувство за отдалеченост. Имаше нещо много успокояващо в това тютюна да напълни белите ти дробове докато седиш под дъжда, гледаш небето и се чудиш космоса наистина ли съществува така както го описват. Или поне първите три минути. След това всичко се размиваше, дъжда служеше колкото и като средство за бягство, толкова и като начин да ме върне към реалността.

Не плаках на погребението. Майка ми и сестра ми плакаха за всички. С изненада осъзнах, че не изпитвам съчувствие към тях, а нещо по-лошо, презрение, щом ги погледнех единственото нещо, което този образ пораждаше в ума ми беше слабост. Така изглеждаш, когато плачеш. Слаба, жалка картинка. Това си ти.
Обвиниха ме, че не съм плакала. Странно нещо, предвид, че това беше едно от редовните ми занимания, особено през седмицата, но предполагам няма как някой да знае след като правя всичко възможно да го скрия. Не можех да не се сетя за последния път, когато плаках толкова много, че почти ми се струваше невъзможно. В ума ми се мяркаха почти лишени от смисъл думи в компютърния екран, размазани и разтичащи се от сълзи блокирайки всякаква видимост. Трескаво лутане из стаята като на ума ми е само един въпрос „какво да правя?“ Мигове колебания преди да натисна бутона за повикване очаквайки точно и каквото стана. Нямаше отговор, не си чу глас задавен от плач от другата страна. Различни сценарии започнаха да минават през главата ми, мост с бурна течаща вода отдолу, някой стъпил на парапета викайки едно име, молейки се за нещо винаги невъзможно да се изпълни. Или висока сграда, същият човек застанал на ръба, треперейки, той взима решението да загърби всичко и всички на този свят, полита надолу със същото име и със същите молби.
Безсилие. Разговорът остава непроведен. След това унижение. Нова думи се появяват  на екрана. Чувство за недооцененост заема всяка чувство в ума ми.  Всичко, което направих нямаше значение, никога не е имало. Трябваше само очите ми да се замъглят от неспиращите сълзи, за да успея най-после да го разбера.
И след това всичко се повтаря.

Преди мразех гробищата. Колкото и клиширано да звучи наистина ми изглеждаха зловещи, бяха пълни с мъртъвци. Някои бяха тук отскоро, някой бяха тук от години. Малки деца, млади хора, стари. Всички спяха. И те бяха оставили този свят, несъмнено някой не са искали, а някой дори не се знаели какво оставят. Като човека на парапета на моста.
Сега харесвам гробищата. Всичко е спокойно, а мястото, където погребаха баба ми има наистина красива гледка към небето и планините. Жалко, че баба беше обърната на другата страна. Оттук можеше чудесно да се наблюдава залеза. Обещах си някоя лятна вечер да го посетя.
Несъмнено, едва ли хората на погребението споделяха мнението ми за гледката, дори се обзалагам никой от тях не се е замислял за това. А ако го кажех на някой щяха да ме помислят за луда, безсърдечна, но защо да не се удивлявам на гледката? Заобиколени сме от смърт и какво от това? Къде са всичките им приказки как трябва да се гледа оптимистично на нещата. А точна тогава не можех да се сетя за по-подходящ момент за това. Баба ми не беше умряла млада, не се беше случило някакъв злощастен случай, който малко или много е можел да бъде предотвратен. Случи си това, което трябваше да ѝ се случи. Смъртта е единственото нещо, за което можеш да си сигурен, че човек ще изпълни без да се провали.

Погребението свърши бързо. И въпреки че беше едно от първите, но което присъствах, беше много познато, сякаш вече се беше случвало. И дори тогава егоистичността ми надделя над всичко, отново същите спомени, същите мисли изникват неканени в главата ми, вече не се опитвам да ги спирам. Мислите се превръщат в образи, образите в спомени, а спомените премрежват съзнанието ми като напълно забравям като се намирам вглеждайки се в залязващото слънце. А може би, мисля си, тези мисли и спомени се станали такава голяма част от мен, че чисто и просто са ми нужни. Нужни, за да мога да си напомням колко по-различен беше залеза преди, че не беше просто началото на един ден, а началото на деня, на новия ден, следващия от много, които очаквах. Сега беше ден, ден с дъжд или слънчеви лъчи, които не значеха нищо, не разказваха истории, не събуждаха чувства. Дъжда беше просто дъжд, вода падащо от небето, слънцето беше просто слънце, една от милиардите звезди в космоса. А смъртта винаги си е смърт. Избавление или наказание.

Късно през нощта си пуснах музика, никой вкъщи не спеше, но въпреки това майка ми беше ужасно възмутена, че слушам музика по време на траур. Не беше като да слушах кючеци, но не беше и като това да имаше значение за майка ми.
Спрях уредбата, сложих си слушалки и по някакви причина седнах под бюрото. Спомените ме притискаха от всички страни в ума ми, понякога имах чувствата, че само за една милисекунда успях да ги преживея точно по същия начин както се бяха случили, но това не беше хубаво чувство, беше нежелано и натрапчиво, фалшиво и измамно. Предполагам вината си беше моя, тъй като така безразсъдно се оставях на спомените да правят каквото си искат с ума ми. Бяха се случили, но както когато смъртта дойде и те ограби от всичко и те сега нямаха значение и особено голяма стойност. Но бяха там, не изчезваха. По някаква причина си мислех че тези мисли и спомени трябваше да имат смисъл, защо иначе толкова упорите се появяваха в главата ми всеки път щом не се занимавах с нещо?

Стана полунощ и всички спяха. Лежах на пода до печката и се взирах настойчиво в тавана, стаята беше тъмна, чисто черна, без нито лъч светлина, уредбата се беше изключила сама и всичко беше тихо. Гробна тишина. Зачудих се колко ли е тихо сега на гробищата.
Часовникът тиктака неумолимо, няма къде се скрия от времето. Въздъхвам и ставам да погледна през прозореца. Дъждът най-после е спрял. Отварям вратата на терасата и ме блъсва силен мирис на дъжд, толкова силен, че когато затварям очи почти успявам да се пренеса някъде другаде. Не мога да се сдържа и отварям шкафа над бюрото си. Там, скрит зад книги и дискове, седи един наполовина пълен пакет с цигари.
Стъпвам на мокрите плочки на терасата и извървявам малкото крачки до парапета. Духа вятър и ми отнема няколко секунди да запаля цигарата. Когато най-после успявам силен вятър разбърква косата ми докато цигарения дим и мириса на дъжд се смесват в дробовете ми. Затварям очи и издишвам дима, и за момент с него се изпаряват всички ненужни мисли, умът ми е празен за няколко мимолетни секунди създадени от това фалшиво избавление. И след като те свършат в ръката си държа просто една най-обикновена цигара, гърлото ми дращи, дробовете ми се чудят защо ги наказвам, навън е студено и чорапите ми са мокри. Момент отминава толкова бързо колкото и беше дошъл. Аз изгасявам цигарата с безразличие и се прибирам в стаята, където отново чакам слънцето, което мразя, дъжда, който ненавиждам, за да мога отново изпитам кратките моменти на забрава, които настъпват след дъжда.