Беше дъждовно. Винаги беше. Честно казано, не мога да си спомня последния път, когато не беше. Единствените спомени, които успях да повикам бяха много смътни и сякаш не се бяха случили на мен - слънце през белите зависи подухвани от вятъра, мирис на лятна вечер, кафяви очи.
Когато излезех всяка сутрин в седем часа сутринта винаги беше тъмно. Но го нямаше това усещане, което чувстваш, когато е тъмно през нощта. Зората се стелеше навсякъде около мен придружена от ситни капки дъжд по отдавна вече мокрия асфалт създавайки усещане, че сякаш всеки момент нещо щеше да се случи. Нещо. Каквото и да е то очаквах го всеки ден, но то така и на идваше, а чувството си оставаше. Винаги някъде в ума ми, винаги държащо ме в очакване и натежавайки с всяка стъпка, която правех по асфалта. Тогава, както всеки ден, поглеждах към небето и го гледах докато клоните на някое дърво не го закриеха. Небето беше едно от любимите ми неща за гледане, винаги си представях космоса, който се появява след него и мечтаех ...