Марамунгел! "Това пък какво е?", ще каже непредубеденият читател? Някаква пълна глупост и измишльотина на човек, който няма с какво да си запълва времето и с какви глупости да занимава хората.

          Възможно е. Във всеки случай няма да ви се разсърдя, ако решите такова нещо, както не бих ви се учудил и ако отречете съществуването на чудовището от Лох Нес, Йети, Саскуач или Чупакабрас.

          Защото този интересен, невероятен и проницателен екземпляр е също толкова митичен, колкото и зловещо обрисуваните му събратя.

          Съществуването му спори с науката, както и тяхното, но въпреки това аз съм готов да повярвам в историята му, защото: първо - науката не е все още способна да отрече съществуването му на сто процента; второ - човекът, който го откри – моят приятел Робърт Данаилов – българин с американско гражданство, вярва необратимо в съществуването му и трето – на мен наистина ми се иска да го вярвам.

          Във всеки случай това не е чак толкова важно, защото историята с марамунгела е може би по-съществена от въпросното му съществуване. И сега ще ви я разкажа така, както го направи Робърт след приключението си в джунглите на Индия.

          Как на Робърт въобще му дойде на ума да разказва за марамунгела? Естествено хората (повечето) го сметнаха за луд, но тези, които изслушваха историята докрай, винаги оставаха замислени за повече неща, отколкото върху въпроса за съществуването на този интригуващ екземпляр.

          Робърт разказа, че една нощ сънувал как броди из джунглите на Индия и не щеш ли попаднал на една пътека. Тази пътека го отвела до поляна, заобиколена от тропически дървета, в средата на която се издигала не много висока, по-точно пет метрова пирамида, на върха на която бил изграден каменен трон. На този трон стояло съществото, наречено по-късно от моя пирятел – марамунгел.

          То приличало на обикновена маймуна, само че козината му била зелена и на главата му имало рошава, жълта прическа със стърчащи кичури козина във всички посоки. Коремът му също бил жълт, а в едната си ръка марамунгелът държал халба с бира.

          Робърт се приближил до него, марамунгелът отпил от бирата и казал: ,,Зороастър – светлина и тъмнина и по пътя, където те се сблъскват, ще откриеш своята истина. Балх.”

          След това се събудил, но както каза Роб, няколоко дни поред сънувал този сън и всеки път марамунгелът бил на различен терен, но стоял върху същата пирамида. Веднъж в дъбова гора, друг път в африканска савана и накаря сред сградите на някакъв персийски град в пустинята.

          След известно проучване Робърт разбрал кой бил Зороастър и какво било Балх. Зороастър бил персийски философ от шести век преди христа, а Балх бил град, в който той се родил, живял и умрял. Днес този град се намира в Афганистан и се смята, че думата ,,балх” има нещо общо с думата ,,българи”. Според източниците територията на град Балх е била част от територията на най-старите българи. Това било важно да се отбележи.

          Колкото до Зороастър, той бил нещо като еквивалент на ницшеанския Заратустра и във философията си проповядвал наблюдение на сблъсъка между светлината и тъмнината, между доброто и злото, чрез което човек можел да придобие опита си и да стигне до истината.

          Робърт Данилов предприел пътешествие към Афганистан, откъдето, колкото и да е странно, се насочил към горите на Индия тъкмо където се срещнал с марамунгела. Защо го кръстил с толкова смешно име – не знам, но Роб ми каза, че марамунгелът сам му заръчал да го определи така. А сам себе си той се нарекъл Тод.

          Тод наистина стоял върху каменен трон на петметрова пирамида в една поляна, до която се стигало по малка горска пътечка, тръгвайки се от неголямо индийско село.

          Съществото изглеждало точно така, както Роб го виждал в съня си и наистина, колкото и да е чудно, марамунгелът пиел бира, само че в чаша от кокосов орех. Тод му казал, че това била специална индийска бира, която не била позната на света и която правели само в няколко села в Индия, като това тук. Била освен това лечебна и редовното ѝ пиене не водело до деградация, както при по-известните марки бира и всички видове алкохол, а обратното – тя запазвала организма на човека и по-важното – човек не забравял мъките, само за да си ги спомни с махмурлук на следващия ден, а  се стимулирал вътрешният му поглед върху тях и така бирата му помагала да открие решения на проблемите си, които не би могъл да види в ,,трезво състояние”.

          Тод слязъл от трона си, отворил една вратичка в пирамидата и извадил оттам стъклена дамаджана с плетена обвивка. Взел друга кокосова чаша, налял на Робърт и му я дал. Роб пил от необикновената ,,бира” и изпитал усещане, което не би могло да се сравнява с употребата на какъвто и да било алкохол, нито на опиат. Той ми каза, че след този ден повече не пиел друго – никога. Вместо да притъпява сетивата му, питието правело обратното – изостряло ги. Разбира се съществуват наркотични вещества, за които може да се каже, че правят същото, но питието нямаше такъв хипнотичен ефект, какъвто имаха тези вещества, някои от които Роб и без това беше опитвал. Питието ти даваше възможност да видиш всеобхавтно проблемите, да се дистанцираш от тях и да осмислиш пътища за разрешаване, които все ти убягват в ежедневието или пък когато примерно си пиян вечер.

          -Тод, открих те. Ти си реален – казал му Роб, а марамунгелът отвърнал:

          -Тази бира е твоята ,,Деус Екс Махина” в чаша. Как гледаш на проблемите си сега?

          -Решени са. Най-сетне, след толкова мислене, знам как да си ги разреша.

          -Това е добре. Разпространи учението ми на запад, сред твойте хора в България. Те сега изживяват тежът момент от историята си и им е нужно нещо като тодският зороастиризъм или можеш да го назовеш марамунгелизъм.

            Роб отпил още веднъж от чудодейната бира. Тя била сладка и сякаш всяка глътка вливала в тялото му нови и нови количества умствена и душевна енергия.

          И в същия момент цялата философия на Тод му се изяснила. Той решил да напише книга, в която да обозре цялата концептуална същност на новия зороастиризъм или с новото му понятие – марамунгелизъм. Решил това да бъде книга с притчи.

          -Вземи дамаджаната. Докато пишеш книгата, пий по чаша от нея всеки ден между шест и девет вечерта – това е времето на режима ти за работа, тогава си най-плодотворен. Когато свършиш съдържанието на дамаджаната, ще си написал притчите. Сега върви да изпълниш мисията си. С всяка написана притча ще разбираш истината за мен и ще се докосваш до сърцевната на марамунгелизма и когато моментът настъпи, ние пак ще се срещнем. Завършиш ли книгата, непременно я публикувай.

          -Да – отвърнал Роб и съвсем скоро поел обратно по пътя с дамаджаната чудодейна бира.

          Когато ми разказа това, Робърт тъкмо се беше върнал от Индия и ми даде да отпия една чаша от въпросното питие.

          Не ми е възможно да ви опиша какви сили за живот придобих и как успях по някакво чудо лесно да си създам фирма за малък бизнес, без пречките на мафиоти, която се разрастна неимоверно бързо.

          Не знам дали ще мога да вкуся от тази бира отново, може би и не трябва, но със сигурност чакам с нетърпение книгата на Роб.

                                                К Р А Й