Ще ви разкажа една история. Сигурно никой вече не си спомня за нея. Може би само пътят между две български села, скътани на зáвет до Бесапарските ридове. Но и той не проговаря. Мълчи си опънат, като черно чердже сред тучните ниви ширнали се от двете му страни.
Тези събития се случили преди повече от петдесет години. Тогава в България се утвърждавала новата комунистическа власт.
В едно ранно септемврийско утро на пътя, близо до табелата на Горното село, спрели два военни камиона. От тях били стоварени десет ромски семейства. Околийският партиен ръководител ги повел напред. Партийното решение било да бъдат заселени в селото. Но не щеш ли пред тях се изправила ловната дружинка. Въоръжена до зъби с пушки и ножове.
- Няма да позволим рóми да се заселят в нашето село! - упорствали ловците.
- Недейте така, другари! - увещавал ги партийният ръководител - Те не са лоши хора! Ще се научат на труд. Ще ви помагат в полската работа...
Но ловците: "Не! Та не!"
Видял се в чудо ръководителят на това "заселване". Натоварил рóмите обратно в камионите. И по пътя- по пътя ги заселил в селото, което било три километра по-надолу.
Времето минавало, годините се нижели... Свършили дните на Комунизма. Дошъл пак Капитализмът. А нашият път, като че ли не разбрал за промените, продължавал да си лежи спокойно сред равното поле. Е, разбира се един-два пъти му сменили старите одежди. Облекли го с чисто нов асфалт. Украсили го с бяла лента посредата...
Само хората, които минавали по него си оставали същите... Чудели се кога свършва и кога започва...
И до ден днешен той е там. Пътят. Минава край училището в Горното село. То вече е пусто. С разбити прозорци и стени. След това се спуска надолу- надолу и достига до училището в Долното село. То е пребоядисано. С нова алуминиева дограма. Отпред врѝ от деца. Всички до едно мургавички. Гонят топката и се смеят...
И пътят, когато достигне до това място, сякаш се усмихва. А защо и за какво? Никой не знае.
Такива ми ти работи.
© Хари Спасов All rights reserved.