Странно е това усещане. Необяснимо като сън и реално като живота. Искам да спя, но за да го направя, диря, викам спомени или неща, които никога не са се случили, а само е можело да станат. И тези неща се срещат в битие, съществуващо отвъд разума ми.

     Ето я пак тази къща. Подът е пръстен, има няколко стаи, прилича на голям апартамент. Светлина почти няма, вътре са насядали много хора, движат се, разговарят, ала не произнасят звуци. Дори не виждам устните им да се движат. Не съм сигурен, че познавам всички, а и не усещам те да се обръщат към мен, за да ме поздравят или да ми кажат нещо. Движа се като сянка покрай тях и ми е неприятно. Защо са дошли в мрачния ми дом? Нима не знаят, че тук преживях няколко мъчителни живота? Когато бях съвсем сам, търсех всеки от тези хора поотделно, звънях им мислено, общувах телепатично и вероятно дори съм искал да ги видя, да ги докосна, дори без да ги помня напълно. А сега ги виждам без да го искам. И не ми е приятно, че са тук, нито знам защо са дошли. Те се чувстват като у дома си, а аз – не.

     Това не е моето място. А някой иска точно тук да бъде – вместо мен. Разпознавам го.

     Затова излизам. Обикалям и не мога да повярвам как толкова много се е променил светът. Катеря се по някакъв склон, виждам блокове, зад прозорците има едва мъждукаша светлина, а сенките на обитателите бавно се поклащат като призраци. Не е вечер, струва ми се. И сезон няма. Студено, зъзнещо, безснежно, нямам връхна дреха. Чувам отдалече шума на морето, по това време е бурно, зная го. Една позната излиза от мъглата на плътния въздух, спира се и ме поздравява. Какво иска?

     – Ще стане – казва, - сигурна съм. - Но какво толкова. Все някога ще се случи. Защо да не е днес? Има ли значение?

     Сигурно е проститутка. Не я заглеждам. Но гласът ми е близък, писклив, остър, леко надменен и тих едновременно.

     – Не, няма значение – отговарям, без изобщо да разбирам за какво говори. Само предполагам.

     Някъде дълбоко в съзнанието ми се оформя сигурността, че скоро ще плисне върху нас огромна вълна, тя сега се е надигнала и цялото море се е възкачило на небето – ниско, злобно и сиво, но не пада още. Сковало го е нещо, скрило е слънцето и чака удобен момент.

     Някакъв млад глупак храни гълъб. Може би е чайка. Птицата е бяла. Натъжавам се, като го гледам. Не съм убеден, че ми е тъжно за него. По-скоро за птицата. Тя не иска да се храни. Предчувства нещо. Не лети. Дори я мързи да ходи. Гледа с безразличие хората около себе си, храната, която ѝ подхвърлят, и поклаща глава.

     – Накъде си тръгнал? – пита ме познатата.

     Взирам се в лицето ѝ. Да, помня името ѝ. И какво работи знам. Веднъж обядвахме заедно. Пихме по чаша вино. Смяхме се. Разговорът беше от онези, които не предвещават мисли, а само усещане. Но все пак съм сигурен, че ме попита за мнението ми по някакъв въпрос. Отговорих ѝ; не съм сигурен дали бях откровен. Но тя очакваше този отговор, точно него, и оттогава ме възприе като човек, който умее да лъже достоверно. Или нещо такова. Мисля, че ме харесваше само за това.

     Накъде съм тръгнал ли – попитах се и аз.

     – Към административната сграда – казах. – Там трябва да отида.

     – Трябва? Че кой те принуждава? Днес е почивен ден.

     – Така ли? – вдигнах вежди. – Нима?

     – Да – потвърди тя тревожно. Когато лицето ѝ имаше тревожен вид, ставаше поносимо за гледане. Все се страхуваше да не забременее. И да не знае от кого. Добави: – Страх ме е.

     Досетих се защо.

     Почивен ден било, значи. От ония, през които хората се чудят как да убият времето. Как да превърнат почивката в умора. И как в крайна сметка да направят така, че да не останат съвсем сами без онова, което наричат делник.

     – Хубаво – изрекох. – Нищо. Трябва да бъда там.

     – Щом се налага – вдигна рамене познатата. – Да дойда ли с тебе?

     – Не. Защо?

     – Няма какво да правя.

     – Чао.

     Това, последното, не го казах. Но тя го чу. Проститутките имат сетива. Съпругите – сечива. И двата вида правят с тях с тях едно и също. Особено когато нямат какво друго да правят.

     Не знаех, че трябва да ходя в административната сграда. Само го чувствах. И тръгнах натам.

     По пътя видях много човеци. Животът си течеше нормално – малки деца с надуваеми лодки и спасителин пояси бързаха към морето – за да се удавят вероятно. Бащите им ги насърчаваха, а майките разглеждаха някакви цветни платове на щандовете, разположени върху тротоарите. Очевидно сезонът беше в разгара си, а аз бях попаднал или битувах в някакъв малък изкуствен свят до липсващото море.

     Заваля дъжд – студен и ситен. За миг се зачудих как в това студено време всички са разсъблечени и се преструват, че грее слънце и че е дори приятно. Хората са луди, това го знаех, ала имаше опасност и аз да съм такъв. Тогава вече или трябва да отречеш, че си човек, или да се припознаеш като всички други ненормалници.

     Застанах под козирката на задния вход на административната сграда. Обрах с длан влагата по лицето си. В устата ми попадна малко дъжд и усетих, че е солен. Да, от небето падаше морска вода – накъсана като снежинки, после ситна, след това – отново парцалена. Сигурно огромната вълна, застанала като страж отгоре, всеки момент ще се стовари върху главите ни и ще погълне всичко. Допускам, че всички знаят това и затова се държат така необичайно и демонстративно безразлично. Презрително. Не им пука. Животът трябва да продължи. И затова продължава.

     Както продължи да се отдалечава фигурата на онази позната – стройна, люшкаща се. Прекрасно дупе. Като на жена ми. Или на онази преди нея.

     Над мен светна някаква крушка. Смрачи се – от нея. Допуши ми се цигара. Забравих си пакета в дома – онази къща, за която ви разказах, с пръстения под. Допускам, че някой от странните посетители в нея сега пуши цигарите ми и е съвсем доволен, че отсъствам.

     В момента някой нещо решаваше за мен. Вместо мен. И въпреки мен. Нещо важно предстоеше да се случи. Това го усещах, затова дойдох тук, нещо ме довлече. Това важно нещо не касаеше природата, нито човечеството, следователно не се отнасяше и до мен, ако още съм човек в пълния смисъл на думата. Щом са се насъбрали да решават толкова много хора в една сграда и по това време, значи или съм изключение, или съм пречка. Или и двете. Сега ще гласуват по дневния ред, ще произнесат присъдата относно мен, без да отчитат, че не съм напълно жив, и ще продължат по-нататък, а други ще приведат в изпълнение решението. Аз стоя и чакам под козирката, а крушката над мен е всъщност полицейска лампа, която свети в очите ми, за да не виждам. Глупаво е това, защото аз без друго отдавна не виждам, само гледам. Престъпник съм отчасти. Но това е най-малкото ми прегрешение.

     Докато ония вътре умуват и спорят какво да ме правят и в кой член на техния законник да ме набутат, аз бавно се отдалечавам от задната врата на административната сграда, светлината на крушката избледнява, соленият дъжд спира и виждам как двама униформени се приближават да индивида, който беше останал там, на моето място, за да ме замести за един живот време. Познавам този индивид – все мечтаеше да е на моето място. Е, най-после се озова там, макар и не когато трябваше.

     Отведоха го.  

     Тръгнах обратно към мрачния дом. Не бързам. Няма защо. Сигурен съм, че ще се загубя, въпреки че познавам пътя отлично. Вероятно тъкмо заради това. Не искам да се връщам у дома. Затова е най-добре да не се връщам. По-разумно е просто да се прибера.

     Да става, каквото ще. Може пък тази позната, която срещнах, да ме чака там. И да е още тревожна. Може. Защо не?

     Да, прибирам се. Хубаво е, че не знам къде точно. Присъдата ми ще я излежи оня, дето искаше да е на мое място. В битието отвъд разума.