Защо, отче Евтимие?

Звънна брадвата на баща ми в сърцето ми, а брадвите режат, та оставят един белег, който не зараства с времето. Безумен старец, помислих си, и се прибрах в квартирата, която беше сама и тъмна като човешка душа и торлаците се ровехме да видим какво има в нея.

- Така е - вика ми Евтимий, - душата е слово, а жените - не. Млада е душата ти и се лута. Ще мине време и ще видиш, че съм прав макар, че усещам какво мислиш за мен и за историята, млади човече. Историята разказва нещата по свой начин, а литературата - по друг. Ти си дошъл тук да търсиш тайните на човешката душа, нали, торлаче? А тези тайни се откриват по-трудно от иманярски пендари. Много ровене и много работа те чака. Туй, дето комсомолците си направиха шега с тебе, е майтап работа. Те са тленни. Тяхната душа не може да страда. Тя се къдри като платена курва и после обикаля локалите, за да намери някой мек човек да я почерпи едно кафе - студено, сервирано вече, но кафе.

Всичко е битка, мойто момче, битка и то жестока, за всяка педя. На тебе животът - шега ти се струва. Една малка любов, една малка диплома - и готово. Не е! Не е така, мойто момче - животът е болка, той е най-коварното нещо, което Бог е създал. Това, което видя на бригадата е нищо, чакат те много по-сериозни неща, ако издържиш - добре, ако не, аз ти казах - словото е за силните.

- Ти за какво си роден? Само акъл ли да даваш? Акъл аз имам, дядо Евтимие и чувства имам, аз сам човек, както и ти си бил човек като мене, ама има неща, дето и ти ги виждаш и си мълчиш, сякаш онзи, плешивия сульо няма да ти завери семестъра. Защо си вдигнал ръце като арестант? Да не би да те е страх? Нали словото е свобода? А ти владееше словото? А, дядо, Евтимие? Кой ти взе силата? Та, ти, както пише в историята, беше по-силен по времето на турските паши, отколкото на нашите.

Защо, отче Евтимие?