ЗАВЕЩАНИЕТО
Духаше пронизващ есенен вятър. Ръмеше дъждец. Гъста мъгла на талази обвиваше няколкото дървета на възвишението, скупчили се сякаш да се стоплят. От проскърцващата вратичка на селското гробище бавно излизаха хора. Те стъпваха предпазливо, за да не се подхлъзнат по размекнатата пътека. Лепкавата кал жвакаше в краката, образуваше големи туфи по обувките и затрудняваше ходенето. Това правеше проце­сията още по-тъжна.
Двама възрастни мъже кривнаха встрани между гробовете. Този, който се подпираше на бастуна си, заговори:
- Закопахме и Стойко днес. От наборите останахме с тебе, Петко. Вече е наш ред.
- Така е - поклати тъжно глава другият и спря пред отдавна слегнал се гроб, с поразнебитена от времето оградка.
Двамата се наведоха и сложиха по едно цвете до съвсем изгнилата пирамидка. Петко извади две свещи, драсна клечка кибрит да ги запали, но вятърът изсъска в ръцете му и погълна малкото пламъче. Мъжете разкопчаха шубите да направят завет. Успяха да запалят най-после свещичките ...