ЗАВЕЩАНИЕТО

Духаше пронизващ есенен вятър. Ръмеше дъждец. Гъста мъгла на талази обвиваше няколкото дървета на възвишението, скупчили се сякаш да се стоплят. От проскърцващата вратичка на селското гробище бавно излизаха хора. Те стъпваха предпазливо, за да не се подхлъзнат по размекнатата пътека. Лепкавата кал жвакаше в краката, образуваше големи туфи по обувките и затрудняваше ходенето. Това правеше проце­сията още по-тъжна.

Двама възрастни мъже кривнаха встрани между гробовете. Този, който се подпираше на бастуна си, заговори:

-   Закопахме и Стойко днес. От наборите останахме с тебе, Петко. Вече е наш ред.

-   Така е - поклати тъжно глава другият и спря пред отдавна слегнал се гроб, с поразнебитена от времето оградка.

Двамата се наведоха и сложиха по едно цвете до съвсем изгнилата пирамидка. Петко извади две свещи, драсна клечка кибрит да ги запали, но вятърът изсъска в ръцете му и погълна малкото пламъче. Мъжете разкопчаха шубите да направят завет. Успяха да запалят най-после свещичките, но още докато ги забиваха в пръстта, те пак угаснаха. Старците разбраха, че ще трябва да се откажат и като не им оставаше друго, се изправиха да помълчат в памет на приятеля си.

-   Колко време стана, откак се помина? - попита мъжът с бастуна.

-   Ами вече 5 години оттогава.

-   Брей, как бързо лети времето. Ти ли се грижиш още за гроба? Пена не идва ли?

-   Аз. Тя не стъпва тук, нито пък синовете му - отвърна Петко след кратка пауза.

-  Не могат да простят на покойника.

Вятърът злобно просъска в голите клони на трънливата круша, под която стояха разговарящите. Шибащият в лицето ситен дъждец ги накара да повдигнат яките на подгизналите си шуби. Мъглата сякаш се сгъсти след порива на вятъра. Появи се в нея смътното очертание на жена, ко­ято бавно идваше към тях. Мъжете замълчаха. Когато силуетът прибли­жи, разпознаха Пена. Старците се учудиха и изненадаха. Тя спря до тях, положи до цветята им цял букет хризантеми и като остана около минута мълчалива до гроба, си тръгна, без дори да погледне мъжете. Само из­три бледото си лице от мокротата, плъзнала по него, като минаваше край тях. Скоро мъглата отново я погълна.

-   Не мога да повярвам - поклати глава Петко.

-   Слушай, тя плачеше! Триеше си сълзите.

-   Чак пък и да плаче? Изтри дъжда от лицето си.

-   Какво е станало с нея? Изглежда бледа, немощна, едва я познах.

-   Беше болна. Докато ти стоя при сина си в града, я оперираха.

-   Дали и децата няма някой ден да дойдат да се поклонят на гроба на баща си?

-   Кой знае. Преди да си отиде Драган, един ден, когато беше по-доб­ре, му казах, че се радвам за него, защото синовете му го обичат и са много грижовни. Мине не мине някой ден и го навестяват, донесат му лекарства, за ядене разни неща от града. Оплаках се, че моите са далече и почти не се сещат за мене.

-  Абе навъртат се заради парите ми - каза Драган.- Нямат насита и това е. Хем да кажеш, че не съм им давал, а то и на два­мата купих коли, да строят помогнах, да обзаведат апартаментите си. Сега пък пощурели вили да правят, че и да ходят на екскурзия до Япония искат.  Майка си навили да иде с тях. На стари години и тя закопня свят да види. Но аз повече няма да харча парите си за глупости. Хей, комшо, цял живот се блъсках да печеля, остарях. Къща построих, изучих момчетата, направих две големи сватби. Дойде ми доб­ре изневиделица и наследството от вуйчо ми в Америка. Но човешкото око е лакомо, насита няма. Колкото имаш, искаш повече да имаш. А и не е всичко в парите на този свят. Ето, имах вуйчо, пари ми остави, но дори не го познавам. Един спомен с него нямам. Бяхме седнали на пейката на припек. Насреща, на автобусната спир­ка, чакаха за града десетина старци. Драган ги посочи и с болка в гласа каза:

- Хващам се на бас, че от всичките тези хора на спирката, я има, я не, двама-трима да не отиват до болницата. Кой за инжекция, кой да му премерят кръвното, друг да смени превръзката. Ето, утре и аз ще чакам, ще се наредя сред тях. Много ми е трудно на моите години, болен, да пътувам, ама какво да правя? Парите и градовете разглезиха децата ни, Петко. Намислил съм нещо!”

В хитрите му очи пробяга странен блясък. Усмихна се лукаво и съзаклятнически ми смигна: „Само на тебе ще кажа, но искам да ми обещаеш в името на дългогодишното ни приятелство две неща." Аз мълчаливо и напрегнато очаквах да чуя какво ще ми каже. „Чувствам, че скоро ще напусна този свят. Реших да завещая всичките си пари на селото за по­строяването на здравен пункт. Парите и доларите ми ще стигнат за това, пък и вие съберете, ако не стигнат. Искам тези нещастни хора да имат лекар тук и да не пътуват болни всеки ден до града. Но ти не казвай никому за завещанието ми. Обещаваш ли?"

- Да. Но какво ще кажат жена ти, децата ти? - промълвих боязливо.

- Какво ще кажат! Ще се разсърдят, ще ме проклинат, ала това не е важно. Осигурил съм ги, имат всичко - другото е вече прищевки и гле­зотии. Точно тук е мястото да ти кажа втората си молба. Ако ги познавам добре, те няма да ми простят. Затова те моля, идвай, разкопавай бъзака и бурените на могилката ми. Нека личи, че там човешки кости почиват. Обещаваш ли ми?

-  Обещавам - отвърнах със сухо гърло аз.

-  Знаех си, че ще ме разбереш. Ти си истински приятел. - Това бяха последните думи, които чух от него, защото се разделихме тогава и на другия ден той отиде в болницата, и не се върна вече.

Като помълчаха малко, мъжът заби бастуна в калта и посочи мястото, в което Пена бе погълната от мъглата:

-  А този обрат днес на какво се дължи?

- Преди месец Пена получи криза. Дойде линейка от града, защото нашият фелдшер спешно поискал помощ. Жената се беше заклела, че  кракът и няма да стъпи в новопостроения със средствата на покойния й мъж здравен пункт, ако ще и да умирала. Но силната болка какво ли не кара човека да забрави. Наистина две години само с билки се лекуваше или ходеше в градската поликлиника, но тогава болката я събори на ко­лене. Волю-неволю, повикала фелдшера. Дошъл и лекарят от гра­да, прегледал я и казал: - Не мога да поема риск да я карам в болница­та. Трябва да я оперирам тук. Имате добре оборудван здравен пункт, ще се справим. И подпомогнат от сестрата и фелдшера, я оперирал на място. Спасил й живота. От няколко дни е пак на крака. Навярно това я е накарало да прости на Драган за завещанието.

- Мисля, че Драган е намерил добро решение, какво да направи с парите си. Дано в селото има и други сърца да милеят, както милееше неговото, за родния край. Пък и да слагат спирачки на апетитите у нашите деца към охолен живот.

Старецът с бастуна мълчаливо поклати глава в знак на съгласие. И като се сгуши в яката на шубата, каза:

- Време е да вървим, че съвсем ще се измокрим.

Мъглата ставаше все по-гъста. На няколко крачки нищо не се вижда­ше. Гърбовете на мъжете потънаха в нея. Остана да се чува само жвакането на калта под тежките им стъпки. Скоро и то секна. Над гробището легна дълбока всепоглъщаща тишина.