Зима е! Най-вълшебното време в годината. Време което изпълва сърцата ни с доброта и обич, време за скъпите на сърцето ни хора, за подаръци и мили жестове. Време за прошка, за топла прегръдка и добра дума. Студът преде бели нишки и ги вплита в покривите, прозорците, дърветата... Комините изпускат дъха си и правят от него стълба към небето, за да слезе по нея Божията благодат. Снежинките танцуват, а ритъмът на танца им отброява оставащите часове и минути до Бъдни вечер. Вечер пълна с вяра, надежда и упование. Вечер в която всеки се връща към бащиния си дом, към доброто и към традициите. Във въздуха се носи ухание на прясно изпечен хляб, на топлина от огнището, на любов.
Всеки мечтае за своето коледно чудо. А чудото сме самите ние, вярата и любовта които носим.
Най-после съм у дома за Коледа! Гледам изкуствената елхата и в сърцето ми се промъква носталгия. Липсва ми татко! Липсва ми онзи аромат на истинска елха!
Когато бях малка винаги чаках с нетърпение Нова година. Тогава не знаех за съществуването на Бъдни вечер. Този празник, някак официално се премълчаваше.
В квартала бяхме голяма тумба деца, всички на една възраст. Около блоковете вечно кънтеше детски смях, викове:
- Антоне, прибирай се! Виж кое време стана!? - ечеше отнякъде.
- Още малко, другите не са се прибрали! - отговаряше Антон.
- Росе, време е за вечеря! - чуваше се гласът на баба.
- Не съм гладна, след малко! - отговарях аз.
Изведнъж пред блока спираше москвича ни и татко вадеше от багажника малка зелена елха. Зарязвах игрите и приятелите. Щастлива литвах към него. Хващах върха на дръвчето за да му помогна да го качим до четвъртия етаж. Бях много горда, че имам истинска елха. Мама, баба и братчето ми ни посрещаха усмихнати. Вадехме дървената поставка, играчките и започваше едно суетене. Не знам защо, но елхите винаги бяха или криви, или с редки клони. Обръщахме по проскубаната ѝ страна към стената, за да прикрием недъга ѝ. По-голяма част от украсата ни бе собственоръчно направена. Гирлянди от гланцово блокче, фигури от стиропор, орехи завити в лъскав станиол. Имахме и играчки от фино и тънко стъкло, които лесно се чупеха и затова понякога в това радостно събитие имаше и някоя проронена сълза. Слагахме късчета памук по клоните ѝ, за да имитират сняг. Най-голямата караница и борба настъпваше между мен и брат ми, за това кой да сложи на върха звездата. В повечето случаи печелеше той, нали беше по-малък, а аз като кака трябваше да отстъпвам. Стаята се пълнеше с аромата на борова гора, на детско щастие.
Помня как баба печеше питка и правеше сърми, тиквеник, палеше кандилото и го размахваше над трапезата. Не знаех тогава, че е празник, но мирисът на топъл хляб, зеле, печена тиква ме караха да се чувствам щастлива. Вечерта лягах до нея. Тя ми разказваше приказни истории, а аз се унасях от топлината и уханието на дървата в печката.
След време Бъдни вечер и Коледа започнаха все по- често да се споменават и празнуват. Баба започна да ми разказва за раждането на едно чудно дете, наречено Исус. Аз обаче се чувствах голяма и смятах историите ѝ за измислици. Трапезата на Бъдни вечер ставаше по-богата. Появиха се банани и портокали. Спомням си дългите опашки на които чакахме, за да си купим от тях. Продаваха се само в тези дни от годината. И до днес ароматът им го свързвам с Коледните празници. Започнаха да се продават и изкуствени елхи, но мама и татко винаги купуваха истинска. След всяка Нова година, когато разваляхме елхата и по килима се разпръскваха хиляди иглички, мама се заканваше повече никога да не купува истинска, но така и не изпълни заканата си.
Сега отново се завръщам към всички онези скъпи за сърцето ми спомени. Питам се, дали нашите деца ще запазят някакъв аромат, който да ги връща в Бъдни вечер, Коледа? Гледам изкуствената елха, пластмасовите играчки, климатикът който бълва топлина и ми липсва мирисът на празниците от детството ми. Дали от възрастта или защото толкова дълго се лутах из света, но душата ми жадува и търси да се завърне към корена, към онези стари традиции, които ме карат да се чувствам част от една нация наречена българи. Търся аромата на хляб, бабиното кандило, иконата, гумените ботуши и скърцащия сняг под тях.
© Росица Димова All rights reserved.