Зима

(Из цикъла “Четирите годишни времена”)

Снегът не спира да вали вече почти седмица. Дърветата в парка са натежали в белите си одежди и само редките пориви на вятъра ги спасяват от гибел. Те разтърсват рамене и се освобождават от част от товара си.

       Снегът е бял до посиняване, сипе се на едри парцали като пух и прониква навсякъде.

Въздухът е пълен с танцуващи снежинки, вихрен балет, чиято музика не е  написана от  композитор. 

       Комините на старите къщи са с огромни бели калпаци, а по стрехите висят ледени висулки. Премръзнали врабчета прехвърчат от стреха на стреха, търсейки забравено  зърно от отлетелите лястовички. Котаракът “Миша”  ги дебне от прозореца и  мустакът му потръпва от кеф само при мисълта за “царското угощение”, ако едно от тях попадне в лапите му. Зениците на огромните му зелени очи се разтварят при всеки полет на гладните врабчета.

Улици, булеварди и площади са затрупани от бялата лавина, която е покрила цялата действителност на Града. Няма ги изпочупените тротоарни плочи, изчезнали са дупките в асфалта, контейнерите с тридневния боклук вече не вонят, а пресъхналата чешмичка в кварталната градинка вече не дразни с липсата на вода. Дебел снежен похлупак е скрил немарливостта на общинските служители, изненадани за пореден път от “неочаквано” настъпилата зима, сякаш са очаквали през декември да цъфнат бадемите, вместо “неочаквано” да завали  сняг.

       По алеите на Докторската градина е тихо и пусто. Няма ги дечицата, гонещи се по тях с топка в ръка, няма ги бебетата с загорелите от есенното слънце бузки, няма ги и техните млади майки, пиещи поредното кафе с цигара в ръка.

       Пейките, покити със снежни калъфи, са пусти. Трите приятелки седят в уютното квартално кафене на чаша чай и често молят младото момиче - сервитьорка, за още една каничка топла вода, нали тя е без пари и могат да продължат удоволствието си с поне още един час. Малката торбичка зелен чай вече не пуска нищо, но какво значение има това в сравнение с  удоволствието да си поприказват още малко, преди да се затворят със самотата си между четирите стени на студените си апартаментчета, наследени от бащи и дядовци. Топлината ги посещава само през лятото, когато парното е спряно.

       По улиците не летят автомобили, редки пешоходци, затънали до колена в чистия сняг, бързат бавно към работните си места. Днес закъснението е оправдано, има “форсмажорни” условия, има “природно бедствие”, улиците не са почистени и градският транспорт не работи или е силно забавен. Чиновниците в общината си пият безплатното кафе, правят планове за екскурзии по време на Новогодишните празници. Тук е толкова топло, че дамите са си позволили да дойдат на работа с дълбоко деколтирани рокли и шемизетки, хем да им е уютно, хем да привличат погледите на новоизбраните шефове. Вярно, зима е, но и те се нуждаят от малко “човешка”топлинка.

Скоро ще настъпят  Коледните и Новогодишни празници. По улици и площади, на трамвайни спирки и пазари, по ъгли и градински алеи никнат като гъби след летен дъжд стотици сергии, павильончета или просто масички на амбулантни търговци - самодейци. Никой няма разрешително, нито касов апарат, нито пък регистрирана фирма. Но всеки е приготвил малко пликче “коледен подарък” за детето на инспектора от общината. Кой повече, кой по-малко, всеки се “отчита” според мястото и според оборота. А има и стари познати, които се “отчитат” целогодишно и ползват “заслужени привилегии”.

       Скиори, нарамили раници и бързоходни вносни ски, чакат поредната кабинка на лифта, за да се изкачат на върха и оттам да полетят към подножието на планината. Тяхните пъстри скиорски костюми, красивите им шапки и разноцветните ски, внасят особен празничен колорит върху  белотата на снежната покривка. Усмихнатите и загорели от слънцето лица излъчват спокойствие и самоувереност, тези хора не чакат 8-мо число, за да си получат пенсията, не броят стотинките си пред лавката за закуски, не мръзнат край спрените радиатори, излъчващи мраз и печал и напомнящи на старците, че тяхната “пролет” отдавна  и безвъзвратно е отминала. Колко отдавна беше, когато тези старци, подложени на съзнателен и планиран геноцид, копаеха на Хаимбоаз, строяха линията Перник-Волуяк, монтираха абсорбционните кули на Димитровград, сортираха и редяха домати за износ под навесите на ТКЗС-то в Поповица и Христо Милево и мечтаеха за обещаното “светло бъдеще”. Химери, илюзии и празни надежди, за които днес плащат със студ, мраз, глад и пречупени крила. И въпреки всичко  пламъците на лагерните огньове, искрите в очите на колежката-бригадирка, откраднатата преди вечерна проверка целувка и днес топлят душите им. Да, душите им, но телата мръзнат, стомахът се свива и парите за лекарства не достигат. Романтиката  съществува само в спомени за отдавна отминали времена.

       Зима е. Снегът  е покрил всичко. Само малкото планинско поточе е пробило снежно-ледения си кожух и весело клокочи, подскачайки от камък на камък, от праг на праг, забързано към езерото, където го очакват братя и сестри, братовчеди и приятели, за да се смесят и дружно да потеглят към голямата река.

       В стария град, на ъгъла на стародавна улица, старец е  запалил стар мангал за печене на кестени и топли ръцете и душите на млади влюбени хрупащи сладко-сладко горещите кестени от малката кесийка, направена от стари вестници. Старецът се оглежда за приятеля си, “салепчията”, но той няма да се появи нито днес, нито утре. Него вече го няма и никога няма да го има, както след време ще изчезне и старецът, топлещ ръцете на младите влюбени с горещите си кестени, печени върху жарта на стария мангал. Не е сигурно дали утре ще я има и старата къща на тази стародавна улица, пред която се спират безгрижни млади хора, за да купят печените кестени на стареца.

       Зимата ще си отиде, снегът ще се превърне в мръсни кални локви, романтиката и магията на Коледната нощ ще отшуми и цялата мръсотия  на действителността отново ще изплува на повърхността.

       Единствено  вечната надежда за по-хубави дни ще ни дава сили, за да живеем и утре. Нали след зимата идва пролет. А пролетта, казват, е нов живот, ново начало, нова надежда! Дано!