Толкова старинни къщи има само в най-живописните села в Родопа, дето са останали по десетина-двадесет възрастни хорица, живеещи само с едната планинска упоритост, свойствена на родопчани. По тясната асфалтова змия на шосето, оронена и избушена като всичките ни пътища, по това време на годината може да минава само един „Зил“-триоска. От него са единствените коловози в снега, ежеседмично доиздълбавани заради продуктите в единствения магазин и хляба най-вече, предварително записан по списък. Долу, в дерето, сега скована в ледена примка, се промъква рекичката, за чието име се водят едни от най-горещите дебати в селската кръчма. Тя има основно и главно значение - клуб, зала за събрания, събирания и всичко, за което се сещате. От другата страна е училището, отдавна останало без ученици. Двукатен спомен за едни по-олюдени времена, дето никога няма да се върнат. Бездиханна в заскрежения двор е и черквата, строена от прадядовци по турско. Високата звънарница, една красива кула от дялан камък, все още гордо гледа над всички къщи. Звънът на камбаната все по-рядко звучи на празник...

Ако застанеш отсреща - на баира, единствено по дима от комините ще разбереш, че има живи хора в селото. Иначе всичко е замряло... Като на картичка! Или може да забележиш черната фигурка на някоя баба, отиваща да сложи наръч сено на козичката в дама. И това е всичко.

 Казваш си - няма живот тука! Да, ама не! Трябва да слезеш от баира, да минеш по моста и да се изкачиш до площада. То е едно заплочено място с неописваща се форма, затворено между училището, черквата, кръчмата и още една поподновена къща, дето през едно строшено стъкло на втория кат се подава националният символ - трикольорът. Поизбелял, ама горд някак... Кметство е това! Институция! Верно, че истински кмет няма - само кметски наместник, ама пак си е важна клечка...

Преди години повече хора живееха тука и по-оживено място бе площадът. Движение имаше до кметството и пощата, разположени в една и съща сграда. Там имаше само телефон, дето да могат да се обадят до децата в града, писмо да се изпрати до близки... После до магазина, до кръчмата... Сега с тия жисиеми пощата западна, та пенсиите се получават при кмета. Вестници, писма - също. И който ден се пада за пенсии - тогава кръчмицата се радва с хора. Ден-два и... Отново редовните, дето се броят на една ръка. Съберат се 5-6 души, поиграят на карти, кажат си по някоя лакърдия, докато надвечер стане време да се нахрани стоката - кой кравата, кой козите. После - новините по телевизията... Следва утро в същата бяла приказка...

 Б.Калинов.03.01.2010г.
  Пловдив