Беше на смрачаване, когато вратата отново се отвори. Обърнах се рязко, защото бях прекарала последните два часа в обикаляне на стаята и бях меко казано изнервена. Иван ме беше излъгал. Нямаше никакъв ключ в онова чекмедже, нито където и да е другаде в кабинета.
Когато се бях събудила и бях усетила, че имам сили да се държа на краката си, бях решила да изляза и да видя къде съм. Така че увита с едно одеяло бях започнала да тършувам из чекмеджетата на бюрото за ключа, който би трябвало да е там, както ми беше казал Иван. Две от чекмеджетата бяха заключени и не можах да направя нищо с тях, колкото и да чоплих с химикалки, лъжици и вилици. Другите две бяха натъпкани с разнокалибрени хартии, така че също не успях да намеря нищо. Колкото повече ровех, толкова повече се паникьосвах.
Майка ми винаги ми беше казвала, че съм наивна. Вярвала съм била в доброто у хората, все едно всичко е чиста монета, така ми говореше тя. Бях повярвала, че Иван ще ми помогне, че наистина съм в безопасност. А сега ...