Селото осъмна в паника. Хората редяха молитви към небесата, веднага щом се развидели. Бяха благодарни, че са останали живи след тази безмилостна буря. Дъждът не бе спрял през цялата нощ да се лее като из ведро и да налива улиците с вода, сякаш бяха стомни. Безмилостен вятър блъскаше по вратите и прозорците. Свиваше от страх сърцата на селяните, които трепериха уплашени в колибите си. Казваха, че явно Бог е решил да заличи малкото им селище от картата, което и без това беше забравено отдавна от света.
Но опасността не бе отминала. Най-лошото тепърва предстоеше. Още в ранните часове на новия ден, кметът обяви бедствено положение. Язовирната стена се бе пропукала1 и всеки момент се очакваше съвсем да се скъса. Ако дъждът бе спрял, ситуацията можеше да бъде овладяна. Но не. Той продължаваше да се излива над бедното село, сякаш искаше да го удави колкото може по-скоро. Искаше да го превърне в митичен град, потънал под водната му прегръдка.
Хора от съседните села се бяха притекли на помощ. И ...