Dec 13, 2009, 8:01 PM

Знаех си, че е ангел - участие в Трети Коледен Творчески Фестивал 

  Prose » Narratives
1438 0 6
5 мин reading

                      Знаех си, че е ангел, знаех си!...

 

                        Снегът малко по малко смразяваше нежната природа. Градът потъваше в мастиления цвят на нощта. Само звездите светеха и озаряваха с диамантения си блясък. В едно ъгълче, пред една изоставена сграда, седеше една жена. Прашните улици бяха изцапали лицето ù, сиво като всекидневието ù – все едно и също, лишено от многообразните палитри на живота. Всеки един беше лишен от усмивки. Нямаше празник, нямаше делник – тя все си бе там – на онова местенце, сама, просеща… протягаща ръце… очакваща... молеща се за помощ…

                        Коледа наближаваше. Всеки се надяваше на чудеса. И дори и онази жена не бе угасила пламъчето в очите си. Нежната светлина от очичките ù проблясваше в тъмнината… Имаше я – макар и слаба… Животът не бе прекършил крехката ù душа. Макар и да бе твърде несправедлив, тя бе успяла да запази вярата си в хората и в красивите неща, които животът рано или късно поднася на всеки. Бляскавите мечти хранеха душата ù. Те я топлеха в студените зимни вечери. Съдбата ù не бе радостна. От малка бе останала без родители. Живееше в дом за сираци. Там растеше, растеше и вече бе време да поеме своя път, да направи първата крачка и да се впусне в този океан – пълен с бури и затишие… Твърде много лоши неща бе видяла, изживяла, но бе събрала сили да загърне всичко и да отвори нова страница от живота си. Бе готова да пренапише своята история – историята на живота си. Искаше да започне с усмивка – макар и фалшива. Ранено сърце, стенещо, замръзващо, не може да бъде истински радостно… Не може…

                        Седейки на пътя, опиянена от магията на звездите, мечтаеше за живот от приказките, в който щеше да бъде красива и добра принцеса, изпаднала в беда, чакаща своя принц…

                        Сама бе срещу живота и не знаеше как да започне… Не знаеше… Искаше помощ, надежда, подкрепа, няколко силни и окуражаващи слова…

                        Много хора минаваха през нея, много се втренчваха в дълбоките ù тъжни очи, но я подминаваха. Сълза подир сълза измъчваше своята душа. Пророни хиляди сълзи, а кой над нея се смили? Чие сърце трогна… Ничие! И сякаш студенината от стените не бе сковала нейното сърце, а на онези хора – подминаващите, все подминаващите…

                        Свечеряваше се. Студът все повече се усещаше. Полъхът му не галеше, а сковаваше. И само сълзите топлеха душата ù. Те бяха нейната топла завивка в студената нощ.

                        Отчаяна, не намираща помощ, тя бе решила да се върне отново в дома за сираци и да помоли за подслон. Изведнъж се чу детски смях, който прониза тишината. Детето я забеляза. То не можеше да я подмине. В неговите очи жената видя себе си или искаше  да се види.

                        Момченцето силно стискаше нещо в ръчичката си. Това бяха парите, които родителите му дадоха за бонбони и сладкиши. Макар и забързано към сладкарницата на леля Мария, изгарящо да вкуси от сладките ù, то не я подмина.  Жената протегна ръце и в очите му видя красивите моменти, от които животът я бе лишил несправедливо… Видя пропиляното детство, усмивките и сълзите, безгрижните игри, ласките на мама и тате, детския смях, изпълващ къщата, радващ околните. Детето сякаш се стресна от нея и избяга. Ронейки сълзи, тя сгъна скъсаното килимче, на което седеше, и реши да потегли към сиропиталището. След няколко минути зад гърба ù се чу вик:

-          Почакайте! Аз имам подаръче за вас. Кой би подминал един красив ангел?

-          Ангел ли? – прошепна жената.

-          Но аз не съм ангел – промълви тя.

-          Как не сте? – учуди се момчето…

Какви са тези крила, по-снежно бели от снега и тази ослепяваща светлина, по-силна и бляскава от тази на звездите през нощта, която грее от вас?  

Жената не можеше да отвърне нищо… Не знаеше какво.

Момченцето ù подаде бонбоните и сладките, които бе купил за себе си. За първи път жената усети сладкия вкус на живота – но не заради бонбоните, а заради проявената отзивчивост и доброта. Подарявайки ù вкусотиите си, онова детско сърчице ù показа красивата страна на живота. С неподправената си усмивка, той сгря душата ù. Колко възрастни я бяха подминали… Колко!!!  А едно хлапе се спря… Едно невръстно хлапе я върна към живота с постъпката си. Върна ù вярата, която беше на път да се изпари... Завинаги! 

Ще се запитате какво толкова е сторило момчето? Един жест… но жест, който показа истинската същност на хората – това, което пазят вътре в себе си, но са забравили, че съществува. Показа ù, че добротата е заложена в нас още от момента на раждането ни и ние трябва да се научим как да я използваме и колкото и безнадежно да е всичко, колкото и всички в света да се озлобяват… Винаги ще се намерят хора, които да правят добро, без да искат нищо в замяна. Правят го, защото така диктуват сърцата им.

Момченцето хукна толкова бързо, че жената не можа да му благодари. Седна отново на килимчето си и затвори очи. Пожела си по-добър живот на по-красиво и по-топло място, където да я обичат, да бъде щастлива и да се чувства необикновена. Допря главата си в земята, затвори очи и сълзите бавно се стичаха по бузите ù. Снегът бързо затрупа тялото ù. Сега  вече беше отишла на по-добро място. Някой бе изпълнил желанието ù. Беше неин ред да зарадва нечие сърчице и да изпълни нечие желание. Долетя с два красиви ангела до къщата на момченцето. Под коледната елха постави една огромна кутия със сладкиши и бонбони. Доближи се към детето, зави го и го целуна… Отваряйки очи, момченцето я видя, усмихна ù се и прошепна – „Знаех си, че е ангел! Знаех си…

Всяка Коледа до днес онова момченце получава все по-големи и по-хубави кутии със сладкиши. Защо ли? Макар и като зрял мъж, той бе успял да запази детското в себе си… Вярата в доброто и хората… И продължаваше да помага.

Отворете дълбоко сърцата си, както той бе направил преди години и помагайте. Не си мислете, че всичко е даденост – за всяко нещо се воюва дълго и трудно. Ценете това, което имате в този живот, в следващия може да бъдете  на мястото на бедната и самотна жена…

В коледната нощ, в нощта, в която стават чудеса, излезте навън, погледнете необятното небе, вижте усмихващите Ви се звезди и си пожелайте нещо…

Стиснете силно очи и повярвайте в магията на Коледа! Усетете коледния дух… Отворете очи… Е, какво виждате? Нещо различно и ново или поредната календарна нощ, нощ, обгърнала прашния Ви град???   

 

© Весела Апостолова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • благодаря на всички за хубавите коментари. радвам се, че произведението ми ви е харесало!
  • Радвам се на таланта ти, на умението да пишеш вълнуващо и образно!
    Поздравления!
  • С хубавия си разказ ми възвърна вярата, че на Коледа стават чудеса.
    Браво!
  • Разплака ме, колкото и тъпо да звучи. Напомня ми малката кибритопродавачка. Радвам се, че участващите произведения бяха публикувани, така и ние се докоснахме до Коледното настроение.
  • "...Ценете това, което имате в този живот..."
    Хареса ми Коледния дух в разказа ти!Поздравления!
  • "... повярвайте в магията на Коледа!" Поздрави!
Random works
: ??:??