Знаех си, че е ангел, знаех си!...
Снегът малко по малко смразяваше нежната природа. Градът потъваше в мастиления цвят на нощта. Само звездите светеха и озаряваха с диамантения си блясък. В едно ъгълче, пред една изоставена сграда, седеше една жена. Прашните улици бяха изцапали лицето ù, сиво като всекидневието ù – все едно и също, лишено от многообразните палитри на живота. Всеки един беше лишен от усмивки. Нямаше празник, нямаше делник – тя все си бе там – на онова местенце, сама, просеща… протягаща ръце… очакваща... молеща се за помощ…
Коледа наближаваше. Всеки се надяваше на чудеса. И дори и онази жена не бе угасила пламъчето в очите си. Нежната светлина от очичките ù проблясваше в тъмнината… Имаше я – макар и слаба… Животът не бе прекършил крехката ù душа. Макар и да бе твърде несправедлив, тя бе успяла да запази вярата си в хората и в красивите неща, които животът рано или късно поднася на всеки. Бляскавите мечти хранеха душата ù. Те я топлеха в студените зимни вечери. Съдбата ù ...