За първи път я сънува, когато беше на петнадесет - красива, усмихната изправена гордо на една скала край брега на морето. Вятърът развяваше косите и, а тя разперила ръце като птица в полет, да рецитира с патос:
 ,, Да литна аз понесена в простора,
понесена от любовта на ветровете
     и разширила  без предели кръгозора,
                                              да спусна после тихичко крилете..."                
        Толкова реален беше този сън, че започна да търси нейните черти във всяка, с която се запознава. Годините се изнизваха като зърната на кехлибарена броеница, а така и не я откри. Накрая се отказа с мисълта, че това е била някаква негова фантазия. Ожени се и заживя като деветдесет и девет процента от всички семейни - ден за ден.
         Втората им задочна среща се оказа в един сайт за поезия. Обичаше да се рови и да търси ценни творби, които копираше и четеше щом изпадне в меланхолия. Един ден при поредната си литературна експедиция съзря нейния стих - витален, бляскав и нежен. Прочете го толкова пъти, че го научи наизуст. Беше абсолютно сигурен, че е тя. Откри в думите своите мисли и своя живот. Опита се да научи адреса й, но всички опити пропаднаха. Вече знаеше, че следващия път ще я види в действителност и не се излъга.
         Жена му постоянно натякваше, че трябва да закупят ново жилище. ,,Тракия" стана едно голямо село. Не искам да живея повече тук, а и за децата ще е по-добре да потърсим нещо в центъра на Пловдив." Лично той не говореше много със съседите си, за това не беше сигурен дали са селяни или граждани, но за да има мир и спокойствие в семейството накрая прие.
           Намериха хубав апартамент - ново строителство до централна гара на прилична цена. Парите не бяха проблем за него, но не обичаше да харчи. Купуваше рядко, но държеше на качеството. Имаше фирма за електронна търговия. С течение на времето нещата потръгнаха и парите не закъсняха. Кооперацията беше разположена на малка и тиха уличка с два реда кестени, а това най-много му харесваше - островче спокойствие в  динамичния и напрегнат град.
            Забеляза я няколко дни по-късно, докато опитваше да избърши предното стъкло на своя джип BMV X6. Сутринта бе хладна, макар и в средата на май. Вървеше спокойно и грациозно, сякаш не бързаше за никъде. Поспря се да погледа кестените, короните им вече от три седмици бяха облекли летните одежди. Наум ги поздрави: ,,Здравейте, моя вярна стража! Как сте днес, приятели? - а те я посрещнаха изпънати като гвардейци в шпалир. Не трепкаше нито един лист даже. - Свободнооо! Благодаря, добре, кралице!" - отговаряше стегнато само дяснофланговия. След командата клоните се раздвижиха отново и листата затрептяха - ,,Бъдете днес по-спокойна и търпелива, кралице....- посъветва я дървото-приятел."
       Мъжът се впечатли от красотата и спокойствието, което излъчва. Беше облечена в спортно-елегантни дрехи, с черно кожено манто, панталони и обувки с нисък ток.. Изглеждаше чужденка с англо-саксонските си черти - златисто руса коса, триъгълно лице, леко гърбав нос и бяла кожа. Ала най-запомнящи бяха очите и - зелени, изпъстрени с малки кафеви точици. Непознатите забелязваха първо тях, защото приковаваха вниманието със своята дълбочина и искреност, откривайки една многопластова душа. Мъжът имаше чувството, че я познава отнякъде. Той се ровеше в спомените си. Така и не успя да се сети, откъде, но реши да я заговори.
      - Здравейте, хладничко е тази сутрин - продължаваше методично да отваря чекмеджетата на своята памет.
      - Здравейте! Обичам хладните утрини, така добре проясняват ума - хареса и от пръв поглед. Висок, леко мургав с тъмни и интелигентни очи. ,,Каза си: Колко е уверен и горд!"
      - Доста ви поразиха кестените? - сякаш четеше мислите й.
      - Те са мои приятели, но сега трябва да вървя, че ще закъснея за работа.
      - А може ли да продължим някога разговора?  
        Тя се усмихна и две тръпчинки украсиха бузите й.
      - Защо не, вие и без това няма да се откажете - и с пръст написа своя номер върху стъклото му.
      - Довиждане, непознати събеседнико!
      - Довиждане, приятелко на кестените!  
         Жената се отдалечи, а звънливия и смях продължаваше да се чува.
        На другата вечер  в малко, кокетно ресторантче в стария град седяха на една маса двамата и си говореха. Заведението беше уютно и предразполагаше към интимност.
      -  Вчера така и не можахме да се запознаем. Аз съм Николай, но всички ме наричат Ники. Приятно ми е - и кимна с глава.
       - А аз съм Йоана. Сигурно ви се сторих странна с интереса си към кестените, ала често си говоря с тях, докато минавам уличката - тя се усмихна и добави - Не съм шизофреничка, макар че някои биха казали точно това.
       - Признавам, че малко се озадачих, но ако това ви кара да се чувствате по-добре, какво значение имат хората.
      - Мен не ме интересува общественото мнение. Държах само  да сте наясно...А с какво се занимавате, когато не каните непознати на срещи?
       - Имам сайт за електронна търговия. А вие?
       - Колко интересно! Никога не съм срещала човек, който се занимава с интернет търговия, а толкова обичам виртуалното пазаруване. Аз работя като учител по литература.
      - Вашата професия също е доста интересна. С учениците никога не може да ти стане скучно. Знаете ли? - той се забави, докато намери подходящите думи.
      - Не знам.
      - Вчера цял ден се опитвах да си спомня, откъде ви познавам...и накрая, чак щом си легнах се сетих. Вие сте момичето от сънищата ми! - беше се навел към нея в  напрегнато очакване.
         Тя се засмя непринудено и откри белите си зъби. Отметна кокетно с ръка коси назад и наведе някак срамежливо очи.
        - Много неща са ми казвали мъжете, но никога това. Успяхте да предизвикате моето любопитство. А какъв беше този сън? - очите й блеснаха с нескрит интерес.
         Ники разказа какво е сънувал, спомни си стиха и как години наред е опитвал да я открие. Почти бил сигурен, че е тя щом прочел едно стихотворение в ,, Прозрения" (сайт за лично творчество). Няколко пъти и пращал лични съобщения, но отговор не получил. Тя се усмихваше, докато не чу от него, собствените си думи от последното стихотворение.
       - Всичко това е толкова невероятно! Та аз го написах едва снощи? - изненадана потри чело. - Значи вие сте били тайния обожател, който толкова настойчиво ме преследваше в сайта. А аз си казах: ,,Пак се появи поредната откачалка..."- закачката свали напрежението.
       - Да, аз пращах съобщенията и всичко това е истина. Може би за вас щеше да е по-добре да е измислица, защото кой знай, .....може пък да съм откачалка.. - едва сега се отпусна и  пое шегата.
       - Ха-ха-ха! Не ми се вярва да сте луд. Цялата история е изключително невероятна, за да е измислица. А и коя жена няма да се почувства поласкана, че толкова време е занимавала мъжките мисли.  
      Разговорът продължи свободно и непринудено. Преди да тръгнат Ники плати сметката и прибра рестото от седемдесет и осем стотинки.
      В колата се поотпуснаха, явно шегите даваха резултат. Шофираше сигурно и въпреки увлекателния разговор внимателно следеше пътя.
       - Така и не стана дума за нашето семейно положение. Не искам да крия от теб, че съм женен и имам две деца. Момиче на дванайсет и момче на седем. А ти? - обърна глава към нея, чак когато зададе въпроса.
       - И аз съм семейна. Мъжът ми от няколко години работи в Германия... - личеше, че не обича да говори много за личния си живот. - Имам дъщеря на двайсет.
       - А тя учи или работи?
       - Студентка е първи курс в Софийски университет - право - сякаш бързаше да каже всичко на един дъх, за да не я разпитва повече. Ники се доверяваше на своята интуицията, затова повече не пита.
        - Много е приятно с теб. Искам тази вечер да не свършва толова бързо - очите му се озариха от някаква загадъчна светлина.
         Тя улови погледа и нервно се засмя.
         - Аз също бих искала да не свършва....- и сведе надолу свенливо очи.
         - Ето, така искам да ми говориш винаги! - Йоана леко се усмихна, но Ники не забеляза това, защото завъртя волана и колата пое по друг маршрут.
          Неусетно бяха стигнали до елегантен хотел в покрайнините на града. Мъжът без колебание плати в брой на рецепцията за луксозна двойна стая. Пътят по дългия коридор изминаха в мълчание. Щом вратата се затвори след тях, дори не включиха осветлението. Той я придърпа към себе си и мило, почти незабележимо я целуна. Една единствена, почти опознаваща целувка, а разтърси с такава сила душата й, че Йоана се остави в ръцете му.
        - Нека аз! - прошепна в нейното ухо.
          Това беше последното, което дочу, преди да потъне в морето от забрава.
Следващият час премина като в полусън - силните му ръце, докосващи я  с невероятна нежност, целувките, които изгаряха нейната кожа. А накрая треперещото от възбуда тяло на жената, достигнало до финалния акорд  на тази невероятна Симфония на страстта.         
          Докато лежаха в голямото легло и се опитваха да изяснят ситуацията, луната - неволен свидетел на любовната афера, продължаваше да гали двамата със сребърните си лъчи.
        - Сигурно мислиш за мен какво ли не? Ала само с един мъж съм имала нещо подобно - Йоана най-после наруши дългото мълчание. Изглежда обичаше да говори след секс, защото продължи, преди мъжът да попита. - Само, че първия път беше преди двайсет години.
         - И какво стана с него?  
         - Ами,.... ожени се за мен. - А ти?
          Ники сякаш бе доволен от чутото и въпреки, че го мързеше да приказва продължи.
          - Имал съм няколко романтични преживявания, но никога не съм оставял сърцето си в тях. Ала сега, май няма да стане точно така...
         Той се засмя, погали лицето й, а после нежно я целуна. ,, Господи каква жена!"
         - След тези откровения дали ще се видим пак? - мъжът се вгледа в нейните дълбоки зелени очи. Там откри отговора на въпрос си.
        Последвалите дни и месеци минаваха на забързан каданс. Истинска лудост, но лудост желана, изпълваща техните мисли. Телефони, срещи, ресторанти, хотели, екскурзии и какво ли не, всичко се завъртя в магичен калейдоскоп на любовта. Ала в това безумие нямаше място  за други хора, останалите бяха статисти. За първи път от петнадесет години Ники забрави рождения ден на своята жена. Прибра се късно и едва, когато видя парчето торта на масата разбра грешката си. Не можеше да купи нищо в този час. На сутринта се оправда, че е забравил подаръка в офиса. ,,Трябва да го държа по-изкъсо!" - помисли Бонка. През годините бе усещала, че кръшка. Ала уважаваше свободата му, за да е спокоен и вярваше, че винаги ще се връща  при нея. Сега нейната философия се разклати и реши да поговори по-сериозно като се прибере от командировка.
        В средата на август Йоана и Ники заминаха на морето. Умишлено избягваха големите курорти и търсеха усамотение. Идеалното местенце се казваше туристически резерват ,,Яйлата". Едно невероятно кътче от природата недокоснато от човешка ръка. Намираше се на север от комплекс ,,Русалка". Тук имаше пещери, високи скали, различни видове птици, но най-важното - спокойствие, от което така се нуждаеха влюбените.
          Плажната ивица - разположена на площ  около петстотин квадрата в малко заливче и затворена от юг с високи към двадесет метра скали, беше изключително чиста, а пясъкът - златистожълт и мек. Двамата лежаха под малък чадър, който едва пазеше сянка и оживено разговаряха. Слънцето задрямало в лазурния небосвод жареше плажа. Морето замижа от припека, забрави да въздъхне поне в една вълна.
      - Йо, вече сме заедно от три месеца, а ти нищо не си написала! -говореше легнал по корем на голяма хавлия и подпрял глава с ръката.
       - Какво искаш да кажеш, Ник? - попита жената, докато се обръщаше към него.
       - Мисля, че ти преча за творческата изява.
       - Глупости! Недей да говориш така! Аз не мога да пиша по желание, чакам ,,божествения шепот"- тя отпъди една муха кацнала на лицето. - Нито теб, нито мъжът ми, нито който и да е мога да виня за липсата на вдъхновение - темата я занимаваше, защото леко повиши тон.
        - Хайде, Йо! Да вървим да поплуваме - мъжът хвана нейната ръка и двамата влязоха в морето.
         Йоана се гмурна под вода и заплува към дълбокото, а Ники я последва. Щом стигнаха дъното спряха и се целунаха. Той видя в пясъка рапан, взе го и продължи да плува. Излязоха на повърхността и си поеха въздух. Усетили земя под краката се прегърнаха и отново последва целувка.
      - Обичам те, Ник!
      - Аз също те обичам, Йо! - шепнеше в ухото и. - Знаеш ли?
      - Толкова си сладък, когато кажеш: ,,Знаеш ли?" Вече всеки път след този въпрос ще получаваш целувка. Ето първата - и впи устни в неговите.  
       - Ето, така обичам да ми говориш винаги! - мъжът я прегърна през рамо и тръгнаха да излизат от водата.  
       Ситни капчици вода се отцеждаха от тях и огрени от слънчевите лъчи пречупваха светлината на безброй малки кристали. Седнаха под чадъра а той погледна към нея и заговори:
       - Знаеш ли? - Йоана го целуна, а той се усмихна и продължи. - Този рапан е морски телефон - долепи го до ухото си и след това я попита. - Разказа ми чудна приказка. Искаш ли да я чуеш?
       - Еха! Иска ли питане? - очите и грейнаха като на малко дете.
       - Живеел в подводното царство  момък на име Николас. Веднъж сънувал чудно красива девойка, в която се влюбил. След тази нощ сънят се повторил още два пъти. Решил да се ожени за момичето и започнал да разпитва за нея. Никой не знаел нищо, но го посъветвали да намери най-старата жена на морското царство. Пътувал от град на град, от село на село, минал много дълбоки падини, високи планини и стигнал до края на царството. Там в проста дъсчена колиба живеела една беззъба старица. Толкова стара, че бръчките на лицето и не можели да се преброят.
      ,, - Здравей, бабо! - казал Николас.
 - Здравей, момко! Какво те води при мен?  
- Търся едно красиво момиче от сънищата ми. Искам да се оженя за нея, защото се влюбих в нея - Николас говорел убедено.  
- Чувал съм за тази девойка, тя се нарича Дриймър. Ала не е от нашия свят. За да я намериш трябва да се изкачиш в горния свят - на сушата. Направиш ли го, обаче ще загубиш половината си живот. Помисли си хубаво и други юнаци са идвали да питат, но щом разберат какво ги очаква, бързо си тръгват."
Бабата изпратила момъка до вратата, а той я уверил, че няма да се откаже. Заплувал той нагоре, нагоре. До края на неговия свят, излязъл от водата. Питал, разпитвал и накрая я намерил. Разказал колко дълго я търсил, как се влюбил в нея от сънищата си, как последвал съвета на старицата и как щял да загуби половината живот, ако отиде в нейния свят. Тя се усмихнала и му рекла, че е твърде стар за нея, но ще се омъжи за него, защото той не престанал да търси своята мечта, въпреки че може да загуби младостта си. Едва тогава огледал своето отражение във водата. Видял белобрад старец, но за нищо не съжалявал. Направили сватба за чудо и приказ и останали да живеят в горната земя.
- Еха - възкликна Йоана. - И всичко това ти го чу от рапана.
- Вземи го, твой е. Нека си спомняш за Дриймър, момичето от сънищата и упорития морски момък. Ха-ха-ха! - Ник се наведе и нежно я целуна.
После изморен от плуването, легна и задряма. Събуди го нейният глас от много далеч. Слънцето беше скрито за миг от едно пухесто облаче. Лек ветрец подухваше от морето. Огледа се за Йоана и отново чу гласа й. Погледна нагоре и видя момичето от своя сън. Изправена гордо, с развети от вятъра коси и разперила ръце да казва : ,, Да литна аз понесена в простора...." Всичко изглеждаше точно така, както преди двадесет години. Скочи и се изкатери набързо до върха на скалата. Прегърна я отзад и двамата полетяха като птици. Ято чайки преминаха край тях, любопитни да огледат тези странни създания. Тогава заговори спокойно сякаш на себе си.
- Толкова те обичам, мили мой! Когато си до мене, чувствам твоята сила. Тя ме зарежда, влива се като пълноводна река, дава ми енергия, импулс за живот. Светът е прекрасен, когато знам, че ти си там....на една протегната ръка от мен. Готов винаги да помогнеш, ако имам нужда от това, готов да ме обичаш до края на света, готов..... да умреш дори заради мен. Обичам те! - обърна се и ръцете обвиха неговата шия. Целуваха се дълго и страстно, както първия път..още и още.
Джипът возеше комфортно и дългият разбит път не се усещаше.
  - Йо, мислила ли си някога да се разведеш? - Ники зададе въпроса без да поглежда към нея.
  - Никога! - категоричния й тон го изненада. Тя, която толкова пъти се колебаеше за едно или друго. - Той е целия ми живот, моя тих пристан, моето второ аз, бащата на моето дете.
 Ники продължи да гледа пътя пред себе си и повече не заговори на тази тема.  
  - Нещо ме стяга сърцето, трябва да си направя изследвания като се приберем - лицето му се сгърчи в лека гримаса.
   - Мили, ако ти е много лошо да спрем и да починеш.
    - Няма смисъл, стегна ме сърцето, но вече премина - погледна към нея и се усмихна.
   На другия ден се чуха за малко, защото имаше служебни ангажименти. Йоана си направи тест за бременност, нещо и се бавеше този път. Беше положителен. Изпита бурна радост и желание да сподели новината. Звънна по телефона, но той не и отговори. ,,Странно, до сега никога не го е правил?!" По-късно пробва пак, но отново без отговор. След петия опит се отказа. Този ден измина много бавно - секунда по секунда, минута по минута, час по час.
   На следващата сутрин телефонът даваше свободно, но Ник не вдигаше. Набира още няколко пъти неговия номер.. Едва вечерта след поредния опит чу в слушалката женски глас.
 - Ало? - звучеше глухо с дрезгавина в тембъра.  
- Търся Николай...Петров - успя да си спомни фамилията му с леко забавяне.
- Николай...почина от инфаркт. Тази сутрин го погребахме - с последни сили сякаш изрече това и захлипа.  
Тишина беше непоносима. В първите няколко мига новината не можеше да достигне съзнанието й. Сякаш объркана се луташе кой знай къде. После нейните крака се подкосиха, седна на килима и мълчаливо заплака. Сълзите капеха на едри капки. В тежки моменти реагираше различно от другите хора. Не беше студена, просто защитен рефлекс, инстинкт за самосъхранение. Мъката бавно обземаше душата, захвърляйки в най- дълбоките бездни на душата цялото блаженство на отминалите дни.
Намери мястото лесно като попита един от работещите наблизо каменоделци. Пресният гроб беше покрита с много цветя, така че пръстта не се виждаше. Йоана остави своите рози най-отгоре до кръста, запали свещ и докато гледаше как изгаря, тихо хълцаше и шептеше като малко дете изгубило любимата си играчка.
- Какво стана, Ник? А? Не можа ли никой да ти помогне? А какво ще стане с мен, ами с него? - опипа корема си.
Неочаквано се появи, седнал на малка пейка до съседния гроб и да се усмихва.  
- Не се страхувай, Йо! Аз ще бъда край вас и ще ви пазя. Всичко ше бъде наред, повярвай ми!
Тя скочи да го прегърне, но силуетът за миг изчезна. Слънцето бавно пъплеше към дома си, като умираше за сън. Лъчите му докосваха едва-едва мокрото лице на Йоана, сякаш искаха да избършат нейните сълзи.
Прибра се вкъщи, седна на дивана и..някаква мъгла забули съзнанието й. Започна да пише. Сякаш сам бог и диктуваше в главата. Пишеше ли, пишеше. Не усещаше нито умора, нито глад, нито нищо. Химикалът се движеше сигурно по белия лист, буква след буква, дума след дума и ред след ред. Това творческо вдъхновение продължи три дни и като катарзис прочисти душата й. После дойде мрака,  непрогледната тъмнина изпълни съзнанието и нейното тяло се предаде след изживения  до момента стрес. Не си спомняше нищо. Нито треската, нито телефонното позвъняване на мъжа и, нито лекарят от Спешна помощ. Събуди се след като беше спала двадесет и шест часа и пожела да хапне нещо. Започваше нова страница в нейния живот.
Салонът на читалище,, Култура" трудно побираше желаещите да видят новата литературна звезда на България. Водещият - председател на Съюза на българските писатели - Пловдив, се обърна към публиката:  
- Уважаеми гости, днес сме се събрали за да представим последната стихосбирка ,,Когато си до мене" на нашата вече доста известна съграгражданка - Йоана Тавтанска. През последната година тя спечели няколко награди. Конкурсите ,,Николай Лилиев" - Стара Загора( първо място), ,,Дамян Дамянов"- Сливен (първо място) и специалната награда за 2013 година за поезия на литературен клуб ,,Перото". Освен това стихосбирката и беше преведена във Франция. Нека посрещнем с аплодисменти нашата Йоана Тавтанска.
Тя застана спокойна пред публимата, която не спираше да ръкопляска. Рецитираше гордо изправена и красива такава, каквато Ники я беше видял в съня си. Последното стихотворение завърши някак отнесена :
    ,,Когато ти не си до мене,
   те откривам в очите -  
   на нашето обичано дете....."  
Гласът още не беше заглъхнал и салонът избухна:,,Браво! Великолепно! Бис!" Овациите не стихваха. Хората скандираха прави. Всеки творец би се опиянил от тази еуфория. Жената приемаше всичко спокойно и сякаш равнодушно.
След четвърт час напуснаха читалището. Йоана и нейният съпруг държаха за ръце малко момченце. То любопитно оглеждаше всичко наоколо и не спираше да бърбори.
- Мамо, мамо! - детето гледаше към своята майка и я дърпаше за ръката.
- Кажи, Ники? - тя се наведе да чуе какво иска да каже и погали главичката му.
 - Знаеш ли? - момченцето плахо попита, а Йоана се засмя и го целуна нежно по бузката.
 - Знам, Ники! Знам!
Фигурите на тримата бавно се стопяваха в тълпата. Вечерта се спускаше едва-едва като огромна пелерина над града. Включиха уличните лампи и стотици нощни пеперуди привлечени от ярката светлина, потърсиха  своето местенце за кацане, но само някои успяха.