Шумът, който вдигаха фучащите по магистралата автомобили, бе оглушителен. Усещаха се пикове и спадове, разбира се, като причината за това бе в неравномерния трафик. Но движението като цяло бе натоварено и средната дистанция между превозните средства като че ли бе около петдесет метра.
Ерика Фостър стоеше зад мантинелата и гледаше с нарастващ ужас преминаващите автомобили. Вече не бе толкова уверена, както преди, дори започваше да се съмнява, че ще се справи със задачата. Хороскопът й за деня бе добър, но този факт бе престанал да вдъхва спокойствие в душата й. Сега нещата изглеждаха много страшни, направо чудовищни. Но това не можеше да я разубеди, защото тя бе твърдо решена да се пребори с мъчителния копнеж, раздиращ цялото й тяло – трябваше да си вземе дозата, иначе… Иначе я чакаха жестоки страдания. Знаеше какво ще стане, ако не забоде иглата във вената си и не натисне буталцето, беше го изпитвала неведнъж или дваж. Беше готова на всичко, беше готова да рискува живота си.
Сложи маската, която й бяха доставили с колетна пратка, и намести ластика зад врата си. Ръцете й трепереха като на страдаща от Паркинсон старица.
Сега не виждаше нищо и бученето на трафика й се струваше още по–страховито. Алармата на мобилния й телефон се включи, време беше да действа. Време беше да заработи 30 000 хиляди долара и по този начин да реши проблемите си. Зачуди се за колко ли дози ще стигне сумата от наградата. На лицето й се изписа измъчена, но искрена усмивка. Каза си: „Ще успея”. Дълго бе следяла трафика и си бе изработила план, базиран на най–вече на нещата, които бе изчела в интернет.
Прекрачи мантинелата й се заслуша. Чу се клаксон, а това означаваше, че шофьорът на поне един от автомобилите е наясно, че всеки момент може да възникне опасност. Воят на клаксона заглъхна в далечината. Ерика направи крачка напред, знаеше, че левият й крак вече е върху бялата ограничителна линия. Още една крачка и щеше да се озове на пътя на летящите със 130 километра в час превозни средства. Очите й се кокореха под плътното покривало на маската. За пръв път от десет години се насили да се помоли на Господ, макар че не вярваше, че Господ би си направил труда да помогне на такава като нея. Усети, че по бузите й се търкалят сълзи.
Избра момент, в който шумът от трафика намаля леко и пристъпи напред. Чуха се клаксони, време беше. Не биваше да се колебае, защото ако се поколебаеше…
Направи още една крачка, след това още една. Последва пронизителен вой на спирачки, но Ерика крачеше уверено напред, защото знаеше, че трябва да е предвидима в движенията си, за да могат шофьорите да реагират, спирайки навреме или завъртайки волана в правилната посока. Ако спреше или понечеше да се върне назад, шансовете да бъде прегазена нарастваха значително. Усети мощен полъх на студен въздух откъм гърба – нещо много голямо бе профучало на сантиметри зад нея. Още не бе стигнала до прекъснатата линия между двете платна.
Бе напрегната до крайност. Мускулите й се бяха свили в очакване на размазващия удар. Стройното й тяло всеки момент можеше да се превърне в кървава пихтиеста маса.
Ерика крачеше вдървено, от стреса колената й бяха загубили гъвкавостта си. Нещо прелетя отпред, бълвайки към лицето й мощна въздушна вълна. Няколко секунди по–късно младата жена се добра до тревната ивица по средата и прескочи ниската мантинела. Изчака за момент, такъв бе предварителния й план, и тръгна отново, когато заехтяха клаксони – това бе индикатор, че шофиращите са готови да реагират на появилия се изневиделица минувач.
И тогава настана същински ад. Нещо я перна по лакътя и ръката й се изви болезнено зад гърба. Докато Ерика се чудеше дали това е краят, се чу вой на спирачки и грохот на мачкащи се ламарини. Но смъртоносен удар не последва, дори като че ли движението спря. Нещо изтрещя в далечината, но това бе всичко. Ерика се блъсна в страничната мантинела и се преметна през рамо над нея. Падна тежко, но бързо се изправи. Чувстваше се въодушевена от успеха си, по–жива от всякога. Някой псуваше гръмко зад гърба й, но това не я притесняваше, целта – спечелването на наградата – бе постигната. Сега вече можеше да свали маската, точно това и направи. Но прикри с длани долната част на лицето си, за да намали шансовете да бъде разпозната впоследствие.
Гледката бе потресаваща. Цялото движение в западна посока бе прекъснато. Колите най–отпред бяха спрели накриво, явно бяха занесли при набиването на спирачките. Един камион бе премазал задницата на намиращото се пред него зелено беемве. И други коли се бяха ударили, но сравнително леко. В далечината обаче като че ли имаше още катастрофи. Хората започнаха да излизат от колите си, някои сочеха Ерика с пръст, други се изказваха вулгарно по отношение на майка й.
Ерика се отърси от обзелата я парализа и хукна да бяга по предначертания предварително маршрут, а именно, една обрасла с бурени пътека, водеща към черен селски път. Там някъде, близо до един стар дъб, бе паркирала очуканата си хонда.
Спря и се ослуша. Не чу стъпки, очевидно разгневените хора не се бяха втурвали да я преследват. Болеше я силно десният лакът, но можеше да мърда ръката си, което бе обнадеждаващо. Беше почти сигурна, че нараняването не е сериозно, изглежда страничното огледало на някоя от профучаващите коли я бе закачило леко. Нищо работа, като се има предвид какво можеше да се случи.
След десетина минути стигна до колата. Метна се зад волана и запали двигателя. Адреналинът все още бушуваше във вените й, но мислите й бяха насочени изцяло към наградата – тя трябваше да се намира в пощенската кутия на малката квартира, в която живееше вече близо три години. Не беше получила никаква предплата, като изключим дозата хероин, която бе направила така, че нервната й система да функционира сравнително нормално. Пак се разтрепери… ако парите ги нямаше…
Мислеше единствено за парите, докато шофираше. В един момент усети, че се движи с превишена скорост. Стресна се и наби спирачка. Каза си, че не трябва да се поддава на емоциите. Парите или бяха там, или ги нямаше. Онези или бяха удържали на думата си, или не. Нямаше смисъл да бърза, нямаше смисъл да рискува да я спрат ченгетата.
Притесненията й се оказаха безпочвени. В пощенската кутия имаше бял плик, съдържащ триста банкноти с образа на Бенджамин Франклин.
© Стефан All rights reserved.