3 min reading
Посветено на
Мартин
и всички Човеци
Отдавна загърбих годините, в които гледах с розови очила на света и вярвах, че всеки човек е добър. Много бързо животът ми показа, че хората предпочитат да са лоши, защото е по-лесно, защото както се казва „ Няма ненаказано добро” и естествения извод от това е, че по-добре да си затвориш очите, отколкото да се хабиш напразно...
Имам достатъчно години зад гърба, през които наблюдавах как хората бавно, но сигурно започнаха да се превръщат в празни опаковки, загубили най-важното – душите си. А какво е душата? Тя е онази крехка обвивка на всичко, което ни прави човеци – чувства, доброта, съвест, състрадание... Колкото по-модерен и забързан ставаше животът през тези години, толкова повече хората губеха себе си. Озверяхме, овълчихме се до степен, която кара моята душа да боли и да иска да избяга от мен. Не твърдя, че съм безгрешна. Не. Но оглеждайки се в тази настъпваща пустош се заинатих и не позволих на душата си да избяга. Понякога съжалявам, защото мно ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up