Посветено на
Мартин
и всички Човеци
Отдавна загърбих годините, в които гледах с розови очила на света и вярвах, че всеки човек е добър. Много бързо животът ми показа, че хората предпочитат да са лоши, защото е по-лесно, защото както се казва „ Няма ненаказано добро” и естествения извод от това е, че по-добре да си затвориш очите, отколкото да се хабиш напразно...
Имам достатъчно години зад гърба, през които наблюдавах как хората бавно, но сигурно започнаха да се превръщат в празни опаковки, загубили най-важното – душите си. А какво е душата? Тя е онази крехка обвивка на всичко, което ни прави човеци – чувства, доброта, съвест, състрадание... Колкото по-модерен и забързан ставаше животът през тези години, толкова повече хората губеха себе си. Озверяхме, овълчихме се до степен, която кара моята душа да боли и да иска да избяга от мен. Не твърдя, че съм безгрешна. Не. Но оглеждайки се в тази настъпваща пустош се заинатих и не позволих на душата си да избяга. Понякога съжалявам, защото мно ...