НЕКРАСИВАТА

 

Свадбата беше в самия си разгар. Младоженците бяха отдавана отведени в друга къща, бяха пропяли първите петли, хармонистът все още свиреше, и дървената къща трепереше от ситното тропане, ослепително и горещо светеха пет лампи, и на прозорците все още висяха неуморните младежи.

 

Много нещо беше изядено и изпито, много сълзи бяха проляни, много песни изпети и много танци изиграни. Но на масата все се добавяха водка и ядене, хармониста го заменяше грамофона с фогсрот и танго, имаше тропане и приклякане – дращене по пода с обувките, веселбата не отслабваше, все по-силно се чуваше навън и по-далече, в полето и до реката, и сега цялата околност знаеше, че в село Подворие се веселят.

 

На всички им беше весело, само на Соня ѝ беше тежко и тъжно на душата. Острият ѝ нос беше зачервен от изпитата водка, главата ѝ бучеше, сърцето ѝ с болка тупкаше от обида, от това, че никой не я забелязва, че на всички им е весело, всички тази вечер са влюбени един в друг, и само в нея никой не е влюбен и никой не я кани да тънцува.

 

Тя знаеше, че не е красива, срамуваше се от своя кльощав гръб и колко пъти вече се заричаше да не ходи на събирания, където танцуват и пият, и се влюбват, но всеки път не издържаше и отиваше, надявайки се на някакво щастие.

И по-рано, когато беше по-млада и учеше в института, в нея никой не се влюбваше. Никога не беше изпращана до дома, не беше никога целувана. Тя завърши института, и отиде да работи на село, дадоха ѝ стая от училището. Вечер проверяваше тетрадки, четеше, наизустяваше стихотворения за любовта, ходеше на кино, пишеше дълги писма на приятелките си и тъгуваше. За две години почти всичките ѝ приятелки се омъжиха, а тя през това време още повече повяхна на лице и отслабна.

 

И ето, като че за подигравка, я бяха поканили на свадбата, и тя дойде. Тя с интерес гледаше щастливата невеста, заедно с всички викаше със слаб глас: «Горчиво!» - на нея действително ѝ беше горчиво от мисълта, че своя свадба тя едва ли ще празнува.

Запознаха я с ветеринарния фелшер Николай, мрачно момче с остро красиво лице и черни очи. Сложиха ги един до друг, и той се опита в началото да говори с нея. Соня ядеше и пиеше всичко, което той ѝ предлагаше, благодареше с поглед, и на нея ѝ се струваше,че погледът ѝ говори и че е пълен с интимност.

 

Но Николай неизвестно защо ставаше все по-мрачен, скоро престана да ѝ обръща внимание, започна да говори с някой през масата. После съвсем я остави, много танцуваше, извикваше нещо, движейки във всички посоки дългите си ръце, с очудване се оглеждаше наоколо, идваше на масата, пиеше водка. А после излезе в коридора и не се върна вече.

Сега Соня седеше сама в ъгъла, мислеше за своя живот, презираше всички тези доволни и щастливи, пияни, потни хора, презираше и съжаляваше себе си.

 

Наскоро тя си беше съшила рокля, много хубава, тъмно-синя рокля. Всички я хвалеха и казваха, че ѝ отива. Ето че и роклята не помогна, и всичко си остана така, както беше…

Към три часа през ноща Соня, забравена от всички, с червени петна на бузите, излезе в коридора и от там на верандата.

 

Къщите бяха черни. Селото спеше, беше тихо навсякъде, само от отворените прозорци на къщата, където беше веселието, се чуваха силните звуци на хармониката, викове и тропане с крака. Светлината падаше на петна на тревата, и тревата изглеждаше рижава.

 

На Соня ѝ се разтрепери брадичката. Тя си прехапа устната, но това не помогна.Тогава тя слезе от кьошката, едва успя да стигне до брезата, нежно белееща в тъмнината, опря се с рамото на нея и зарида. Беше я срам да ридае, боеше се, че ще я чуят, и, за да не я чуят сложи в зъбите си парфюмирана си кърпичка. Но нея не я чуваше никой.»Е, стига де! – казваше си на себе си Соня, силно затваряйки очи. – Хайде стига! Не продължавай! Тръгвай си!» Да, искаше да си тръгне, отлепвайки се от брезата, но не можеше да стои на краката си, и не можа да си тръгне.

 

- Какво става? – високо попита някой отзад

 

Соня спря да диша, бързо извади от устата си кърпичката, изтри си лицето от рамото, и без да се отлепва от брезата, срамежливо се огледа. Това беше Николай. Той се люлееше, и за да не падне, се хвана за рамото ѝ. Ръката му беше изцапана със земя.

- Аа! – пияно произнесе той. – Това сте вие? А аз… в градината… бях. – Той се залюля и се притисна към нея. – На свадба, гадняра, ме покани! – с усилие изрече той. – А! Ще го убия! Сега вече край! С литър водка искаше да се откупи… Лъжеш, гадино! Не можеш да ме купиш ти мен!

Николай заскърца със зъби и изпсува.

 

- Какво ви е? – изплашено попита Соня. – Искате ли вода?
- Кой? Нещо ми е зле...
Той се откъсна от Соня и се скри зад ъгъла. Соня го съжали. Донесе кофа с вода от къщата и започна да му мокри главата. Той покорно се навеждаше, пухтеше, мърмореше нещо неразбрано.

После с мокра глава, по риза, седеше на терасата и пушеше, а Соня му чистеше сакото с вода.

- По-добре ли сте сега? – тихо попита тя, боейки се, че някой ще излезе и ще ги види.
- Поолекна ми малко... Защо не съм ви виждал по-рано? Познавам всички тук.
- Рядко ходя на увеселения.
- Аа! Вие към училището ли сте?
- Да.
- Искате ли да ви изпратя?

Николай стана, облече си сакото, повъртя глава и отиде в къщата да пие вода.
- А вие защо плакахте? – попита той на връщане. – Да не ви е казал някой лоша дума? – Сърцето на Соня затуптя. Тя наведе глава.
- Не, никой нищо не ми е казал...
- Кажете ако има нещо! Ако някой ви е пипнал, аз на него, гадняра, ще му счупя ребрата!..

Николай хвана Соня под лакът, те преминаха отсреща на прашната улица, свиха наляво, тръгнаха по пътечката покрай плетовете и градините. Росата беше паднала вече, тревата беше мокра.

 

Соня я присмеша. Тя беше сега за себе си чужда. На нея ѝ се прииска да сложи главата си на Николай на рамото, но тя се срамуваше от това желание, а когато Николай, олюлявайки се, се докосваше до нея, тя бързо се отстраняваше.

- Абе човек, вие сте съвсем пиян! – с нежен укор, като на стар приятел, му рече тя.
- Ами! – Николай изтри лицето си с ръка. – Не съм пиян.

Те се приближиха до училището и се изкачиха на площадката пред вратата. Соня се обърка: да тръгне или да поостане? Първо искаше да тръгва, но после, боейки се, че Николай ще се обиди, остана.

Неизвестно защо Николай придоби пак пиян вид, тежко дишаше, държеше Соня за ръка.

- Хайде, кажете нещо, - помоли тя, повдигайки нагоре бледото в тъмнината лице.
- Какво да кажа?.. – каза с дрезгав глас той, хвана я така, че ѝ изпращаха костите, и започна да я целува с мокри устни.
- Пуснете ме! – прошепна тя, измъквайки се. – Пуснете ме!

- Тихо! – говореше той шепнешком, бутайки я в тъмния коридор. – Тихо! Какво се изплаши, глупачке!
Тук той я притисна към стената.

- Коля... Успокой се, мили! Боже мой, това какво е?
- Обичаш ме, така ли? – промърмори той. – Ха, кучка!
- Недей, Коля, недей! – каза тя изведнъж толкова тъжно, че Николай я пусна.

След като подиша, той се изкашля, запали цигара, огледа при светлината на клечката кибрит лицето ѝ.

- Нищо хайде... – каза той. – Не се сърди! Слушай... Ела утре на сушилнята. Ще дойдеш ли?
- Кога? – попита шепнешком Соня, цялата треперейки.
- Към седем часа. Съгласна ли си?
- Ще дойда...

- Аха... – Николай няколко пъти нетърпеливо си дръпна дълбоко от цигарата, хвърли фаса, дълго го тъпка с тока на обувката. – До скоро!

Той е целуна още един път, но вече спокойно, стисна лицето ѝ с двете ръце, слезе от верандата и изчезна в тъмнината. След минута той запя. Песента му беше пиянска и фалшива.

У дома Соня започна да се движи внимателно по стаята, съблече се, пи студен чай. След като се съблече, само по риза тя се приближи до огледалото, дълго с тъга гледаше лицето си, острите рамене и ключици: «Боже какво чудовище съм! – помисли тя и потрепна. – Трябва да пия рибешка мас! Задължително, рибешка мас!»

Тя отиде на масата и направо от масленицата започна да яде масло. Маслото ѝ беше отвратително, но тя поглъщаше цели лъжици от него и мислеше за Николай. След това загаси лампата и легна, но не можа да заспи. В Москва срещу нейната къща имаше улична лампа, растяха липи, и сенките от тях цяла нощ се движеха по стъклата на прозорците. Тук пред прозорците беше тъмен рог.

- Това дали е любов? – попита се на глас Соня и се обърна към стената.

 

Целият следващ ден Соня не беше на себе си. От сутринта заваля. Диктувайки на децата някакъв пасаж, Соня с ужас гледаше през прозореца мокрите кокошки и локвите. Но дъжда премина, небето се изчисти, и привечер автомобилите, минаващи покрай училището вдигаха вече облаци от прах.
След работа Соня седна да пише на приятелката си писмо. Тя написа, че вчера едно момче я изпрати и днес има назначена среща от него. Писмото се получи дълго и весело. След като свърши с писането на писмото, Соня, неизвестно защо реши, че е влюбена в Николай. Тя отнесе писмото до пощата, върна се и легна, обръщайки се към стената.

 

Тя си мислеше, дали ще дойде Николай или не, и ако дойде, как ще се държи с него и какво ще говори. И със страх си мислеше тя, какво да прави, ако той пак започне да я целува. Тези мисли я разстроиха, че ѝ трепереха ръцете, когато започна да се облича.

 

Тя облече вчерашната тъмно-синя рокля, нави си малко косата и се напарфюмира. Дланите ѝ се потяха.

 

Движейки се из селото, на нея й се струваше, че от всички прозорци я гледат и всички знаят, къде е тръгнала. Срамуваше се, искаше да се забърза и не можеше. И едва когато дойде на полето ѝ поолекна. Беше топло, пътят беше малко прашен, слънцето се спускаше към червеникавия хоризонт. На синора, недалеч от пътя имаше трактор. Измазаният с масло тракторист човъркаше нещо в мотора. Като видя Соня, изтри си ръцете от панталоните, запали цигара и замислено се загледа след нея.

 

Тръгвайки покрай малка вада, в която се виждаха следи от кравешки копита в калта, Соня изведнъж се изплаши да не би Николай да е дошъл по-рано и да си е тръгнал без да я дочака. Тя ускори ход, а после се затича.

Тя се спря, когато видя в далечината сушилнята. Нямаше никой около сушилнята, и Соня се зарадва. Тя си почина малко, после си свали обувките и ги изтри с трева. Стори ѝ се неудобно да седи откъм пътя, и тя мина от другата страна. Там беше топло, от нагрятата през деня стена се излъчваше топлина.

 

Дойде едно момче с въдици, започна да търси червеи. Соня се изчерви, и отново излезе на пътя. По пътя минаваха каруци, идващи от града и поглеждаха в нейна посока, а момчето, като че нарочно, дълго време не си тръгваше. На Соня ѝ стана топло. Най-после момчето, като си изрови достатъчно червеи, си тръгна. Няколко пъти той насмешливо се обърна. «Той се досети! – със срам си помисли Соня. – Добре, че не е от моето училище!»

 

Тя пак се скри зад сушилнята, откъсна си маргаритка. Листенцата на маргаритката бяха събрани, тя приличаше на ракета. Соня започна да откъсва едно по едно листенцата. «Ще дойде, няма да дойде...» Излезе, че няма да дойде. Най-лошото беше, че Соня не знаеше от коя страна ще дойде Николай. Тя ставаше от време-навреме, излизаше на пътя, оглеждаше се, и отново се криеше. Тя беше вече съвсем измъчена, когато Николай дойде. Той идваше отдолу, откъм реката, с ръце в джоба, с наметнато на раменете сако. Приближавайки се той с напрегнато внимание разглеждаше Соня, като човек, който е забравил нещо и сега се опитва да си припомни. Лицето му ставаше все по-безразлично. Като се приближи, той погледна встрани и вяло си подаде ръката.

- Здрасти...

- Здравейте, - отговори Соня, не смеейки да го погледне.

- Отдавна ли чакате?

- Хм... Да отидем на по-прохладно място

 

Те заобиколиха сушилнята и седнаха на една купчина слама с изглед към пътя. Слънцето залязваше, тъмнееше, сянката от сушилнята се удължи и обхващаше цялото поле.

 

- Как се прибрахте вчера? – попита Соня, бързо поглеждайки към Николай и съчувствено, с разбиране усмихвайки се.

- Добре... – Николай се прозя и си свали сакото. – Не съм се наспал само.

- Вие вчера се държахте лошо, - меко каза Соня.

- Нещо друго да кажеш! – Николай равнодушно прегърна Соня, привлече я към себе си, искаше да я целуне, но се отказа, само ѝ подиша в шията.

 

- Скоро ще се стъмни, - отбеляза Соня, покорно прилепвайки се към Николай и слушайки силните удари на неговото сърце.

- По-късно ще отидем в граховото поле, съгласна ли си? – Николай завъртя главата някъде надясно. – Там има колиба.

- Да не говорим за това, Коля, - тихо помоли Соня и въздъхна.

- Ех, - възкликна изведнъж Николай. – Спи ми се! Дай да си полегна...

- Той се отмести и легна, разкрачи краката с ботушите, сложи си главата на коленете на Соня. Като полежа малко със затворени очи, той отметна ръката си нагоре и хвана Соня за хълбока.

 

- Защо си толкова слаба?

Соня престана за малко да диша.

- Такава ми е конструкцията, - насила усмихвайки се, рече тя.

- А, конструкцията! Сигурно си болна от нещо. И при животните е така: ако е болно – както и да го храниш, само кожа и кости.

 

На Соня изведнъж всичко ѝ стана безразлично, и тя няколко пъти преглътна, за да се избави от неприятното усещане за гадене.

 

Защо сте толкова груб! – изведнъж с нисък глас каза тя. – Или си мислите че с мен може вякак?

Тя рязко се обърна и започна бавно да се изчервява:

- Да не сте посмял да говорите така с мен! Чувате ли!

Тя си захапа долната устна и с ръкава силно си изтри очите. После, продължавайки напрегнато да гледа полето, размърда колене.

- И си тръгвайте! Аз не съм ви животно, свалете главата си, чувате ли! Оставете ме!

 

Николай смутено седна.

- Добре, добре... – замърмори той. – Извинявай! Ако знаех само... Не исках – каква гадина съм! Такава ми е работата – Ще свикнеш.

- Не, не е от работата, - вече спокойно, тъжно каза Соня и наведе глава. – А защото...

Тя прехвърляше в ръцете си кърпичката, пръстите ѝ трепереха, лицето ѝ не се виждаше.

- Защото сте решили: щом съм дошла, значи не е нужно колебание по отношение на мен!

 

Николай силно се почеса по тила и не каза нищо.
- Защо вчера беше гневен на някого? – попита Соня след дълго мълчание.
- Така… - Николай се намръщи. – Имам си сметки уреждане. Той, гадината, ми отби Зоя, и се ожени за нея. Нали видя невестата! Тя беше моя…
- Сигурно много момичета ви обичат, - каза Соня.
- А! – Николай се намръщи, като от нещо кисело, и отново си сложи главата на нейното колено. – Знам ги аз тях как ме обичат!

- Защо говориш така Коля? – бързо рече Соня. – Трябва да се вярва на хората! Вижте колко добри са нашите хора!
- Не вярвате ли? – с пресипнал глас попита Соня.

- В какво да вярвам?
- В чистотата на човека.
Николай се засмя. 
- Ех, и обичат жените да мътят водата! Чистота… - Той се повъртя, прозина се и затвори очи.

От неговото голямо тяло, яка шия, от неподвижното, твърдо в сумрака, красиво лице се излъчваше желязна сила.
С трепереща ръка Соня започна да си играе с косата на Николай, с копнеж го гледаше, все още срамувайки се и изчервявайки се.
- Коля… Ти си добър, знам аз, твоята душа е добра, - каза много тихо тя.

- Почакай! – Той си вдигна главата и се заслуша. После седна, опирайки се с ръката в коленото ѝ. По пътя се движеха двама души, разговарящи тихо.
- Хей, - извика Николай.
- Какво правиш, Николай! – прошепна Соня, криейки лицето си.
Ходещите се спряха.
- Къде отивате? – пак викна Николай.
- Отиваме на купон. Кой е това? Николай ти ли си?
- Същия. А купона къде е?
- В Сосновка.

 

Хората на пътя запалиха цигари и, и святкайки с цигарите, тръгнаха по-атък. Николай погледна след тях.
- Почакайте! – извика той изведнъж. – Идвам с вас! Той бързо стана, изчука си сакото, наметна се с него. После, кашляйки леко, подаде ръката си на Соня.
- Хайде, довиждане! Не се знае кога ще се видим пак… - Обърна се и тръском тръгна да догонва хората на пътя.

 

Стъмни се съвсем. Отстрани изникна тънката луна, от реката по ливадите запълзя прозрачна мъгла. Гаснеха звуците, един път само нещо зад сушилната пробягна: «топ-топ-топ»...

Соня седеше, облегала се с гръб на стената, издигнала лице нагоре. Тя се тресеше. Стягаше с ръка якичката около гърлото, и мислеше, че това ще ѝ помогне, но не ѝ ставаше по-леко. Опита се да заплаче, но звукът, който излезе от гърлото ѝ беше толкова нисък и страшен, че тя се уплаши и седеше вкаменена. 

Все пак тя стана, държейки се за стената, постоя малко и си тръгна. Като се отдалечи малко от реката, стана сухо и топло. Пак вървеше по мекия път, но сега светеха звезди. Нежно ухаеше на сено и прах. Млечният път сияеше и не беше напълно тъмно, отстрани се виждаха ту купи сено, ту купчинки лен, ту светлееше неожънатата ръж.

 

- У-у! – каза Соня със същия нисък, страшен звук. У-у!..
Нищо друго не можеше тя сега да каже, и за нищо да мисли. Пак слезе в ниската долчинка, пак се изкачи горе. Тракторът, който се поправяше по-рано, сега ореше в далечината. Едва се виждаше звездичката на неговите фарове, чуваше се лекото жужене на мотора му.
После ѝ стана леко. Тя изведнъж видя удивителната красота на света, и как бавно, напреко на небето, падаха звезди, видя нощта, и далечните огньове, които вероятно ѝ се привиждаха, добрите хора около тези огньове, и почувства уморената вече и спокойна сила на земята. Помисли за себе си, че тя е все пак жена, и че, независимо от всичко, тя има сърце, има душа, и щастлив ще бъде този, който осъзнае това. О! Тъп, тъп глупак – каква сила и прелест чувстваше в себе си тя, как леко и яростно ѝ стана, колко решително вървеше сега и колко красива, навярно, е станала в тъмнината – самотна, под святкащите, падащи звезди.

 

Не след дълго се показа тъмното село. Мнозина вече спяха, тук-таме светеха прозорци. Из под портите излезе голямо бяло куче. Като видя Соня, кучето мълчаливо забяга след нея, започна да я души. «Само се опитай да ме ухапеш!» - задъхвайки се с отмъстителна решителност, си помисли тя, и се обърна към него с лице. Но кучето не я ухапа, само духна два пъти към краката ѝ, и се отдалечи в тъмнината. Соня продължи пътя си, и на нея ѝ олекна окончателно.

 

1956
 

 

Оригинален текст

НЕКРАСИВАЯ

 

 

Свадьба была в самом разгаре. Жениха с невестой давно свели в другую избу, прокричали по деревне первые петухи, а гармонист все играл, изба дрожала от дробного топота, ослепительно и жарко горели пять ламп, и на окнах еще висели неугомонные ребята.

 

Много было выпито и съедено, много пролито слез, много спето и сплясано. Но каждый раз на стол ставилась еще водка и закуска, гармониста сменял патефон с фокстротами и танго, топот и присядку – шарканье подошв, и веселье не убывало, все слышнее становилось на улице и еще дальше, в поле и у реки, и теперь во всех окрестных деревнях знали, что в Подворье гуляют.

 

Всем было весело, только Соне было тяжело и тоскливо на душе. Острый нос ее покраснел от выпитой водки, в голове шумело, сердце больно билось от обиды, от того, что никто ее не замечает, что всем весело, все в этот вечер влюблены друг в друга, и только в нее никто не влюблен и никто не приглашает танцевать.

 

Она знала, что некрасива, стыдилась своей худой спины и столько уж раз давала зарок не ходить на вечера, где танцуют и поют, и влюбляются, но каждый раз не выдерживала и шла, все надеясь на какое-то счастье.

 

Даже раньше, когда она была моложе и училась в институте, в нее никто не влюблялся. Ее ни разу не проводили домой, ни разу не поцеловали. Она окончила институт, поехала работать в деревню, ей дали комнату при школе. Вечерами она проверяла тетради, читала, учила на память стихи о любви, ходила в кино, писала длинные письма подругам и тосковала. За два года почти все подруги ее вышли замуж, а у нее за это время еще больше поблекло лицо и похудела спина.

 

И вот ее, словно в насмешку, пригласили на свадьбу, и она пришла. Она жадно смотрела на счастливую невесту, вместе со всеми кричала слабым голосом: «Горько!» – и ей было действительно горько от мысли, что своей свадьбы она никогда не сыграет.

 

Ее познакомили с ветеринарным фельдшером Николаем, мрачным парнем с резким красивым лицом и черными глазами. Их посадили рядом, и он пробовал сначала ухаживать за ней. Соня пила и ела все, что он предлагал, благодарила взглядом, и ей казалось, что взгляд ее выразителен и полон интимной нежности.

 

Но Николай почему-то все больше мрачнел, скоро перестал ухаживать за ней, начал заговаривать с кем-то через стол. Потом он совсем ушел от нее, много плясал, вскрикивая, болтая длинными руками, изумленно озирался кругом, подходил к столу, пил водку. А после вышел в сени и больше не вернулся.

 

Теперь Соня сидела одна в углу, думала о своей жизни, презирала всех этих довольных и счастливых, пьяных, потных, презирала и жалела себя.

 

Недавно она сшила платье, очень хорошее, темно-синее платье. Все хвалили его и говорили, что оно ей к лицу. И вот платье не помогло, и все осталось, как было...

 

Часа в три ночи Соня, всеми забытая, несчастная, с красными пятнами на щеках, вышла в сени и оттуда – на крыльцо.

 

Избы стояли черные. Деревня спала, везде было тихо, только из открытых окон избы, где гуляли, неслись в темноту пронзительные звуки гармошки, крики и топот ног. Свет пятнами падал на траву, и трава казалась рыжей.

 

У Сони задрожал подбородок. Она закусила губу, по это не помогло. Тогда она сошла с крыльца, еле смогла дойти до березы, нежно белеющей в темноте, привалилась к ней плечом и зарыдала. Ей было стыдно рыданий, она боялась, что услышат, и, чтобы не услышали, зажала в зубы душистый платок. Но ее никто не слышал. «Ну, довольно! – говорила себе Соня, крепко закрывая глаза. – Ну, хватит же! Больше не надо! Нужно идти!» И она хотела идти, откачивалась от березы, а ноги не держали ее, и идти она не могла.

 

– Что такое? – громко спросил кто-то сзади.

 

Соня затаила дыхание, быстро вынула изо рта платок, вытерла о плечо лицо, не отпуская березы, стыдливо оглянулась. Это был Николай. Его качало, чтобы не упасть, он схватил ее за плечо. Рука его была перепачкана землёй.

 

– А! – пьяно сказал он. – Это вы? А я... на огороде... был. – Он качнулся и прижался к ней. – На свадьбу, сволочь, пригласил! – с усилием выговорил он. – А! Убью! Теперь все! Литром хотел откупиться... Врешь, гад! Меня не купишь!

 

Николай заскрипел зубами и матерно выругался.

 

– Вам плохо? – испуганно спросила Соня. – Хотите воды?

 

– Кого? Мутит меня...

 

Он оторвался от Сони и пошел за угол. Соне стало его жалко. Она принесла из сеней ведро воды, стала поливать ему на голову. Он покорно нагибался, фыркал, бубнил что-то невнятнее.

 

Потом с мокрой головой, в рубашке, он сидел на крыльце и курил, а Соня отмывала пиджак.

 

– Вам легче теперь? – тихо спросила она, боясь, что кто-нибудь выйдет и увидит ее.

 

– Малость полегчало... Чего это я вас раньше не видел? Я тут всех знаю.

 

– Я редко хожу на гулянки.

 

– А! Вы при школе живете?

 

– При школе.

 

– Провожу, желаете?

 

Николай встал, надел пиджак, помотал головой и пошел в сени напиться.

 

– Вы чего плакали-то? – спросил он, вернувшись.– Обидел кто? – У Сони благодарно забилось сердце. Она опустила голову.

 

– Нет, никто не обидел...

 

– А то вы скажите! Если кто тронул, я ему, гаду, ребра поломаю! – Николай взял Соню под руку, они перешли пыльную дорогу, свернули налево, пошли тропинкой мимо плетней и огородов. Роса уже пала, трава была мокрой.

 

Соне хотелось смеяться. Она была для себя сейчас как чужая. Ей хотелось положить голову Николаю на плечо, но она стыдилась этого желания, а когда Николай, качнувшись, прижимался к ней, она поспешно отстранялась.

 

– Послушайте, вы совсем пьяный! – с нежным укором, как старому знакомому, говорила она ему.

 

– Ну да! – Николай тер себе рукою лицо. – Какой там пьяный.

 

Они подошли к школе и поднялись на крыльцо. Соня растерялась. Она не знала, что делать: уйти сразу или постоять? Сначала она хотела уйти, но, испугавшись, что Николай обидится, осталась.

 

Николай почему-то опять опьянел, сипло дышал, держал Соню за руку.

 

– Ну расскажите же что-нибудь, – попросила она, поднимая к небу бледное в темноте лицо.

 

– Чего там рассказывать?.. – хрипло сказал он, схватил ее, сжал так, что хрустнули кости, и стал целовать мокрыми губами.

 

– Пустите! – шептала она, вырываясь. – Пустите!

 

– Тихо! – говорил он шепотом, толкал ее в темные сени. – Тихо! Чего ты, ну чего ты, дура!

 

В сенях он прижал ее к стене.

 

– Коля... Успокойся, милый! Боже мой, что же это?

 

– Любишь меня? – бормотал Николай. – У, собака!

 

– Не надо, Коля, не надо! – сказала она вдруг так печально, что Николай выпустил ее.

 

Отдышавшись, он покашлял немного, закурил, посмотрел при свете спички ей в лицо.

 

– Ну ладно... – сказал он. – Не сердись! Ты вот что... Ты приходи завтра к риге. Придешь?

 

– Когда? – спросила шепотом Соня, вся дрожа.

 

– Часов в семь. Ладно?

 

– Приду...

 

– Ага... – Николай несколько раз жадно затянулся, бросил окурок, долго притаптывал его каблуком. – Ну, пока!

 

Он еще раз поцеловал ее, но уже спокойно, помял ей ладонью лицо, сошел с крыльца и пропал в темноте. Через минуту он запел. Песня была пьяной и фальшивой.

 

Дома Соня осторожно ходила по комнате, раздевалась, пила холодный чай. Раздевшись, в одной рубашке она подошла к зеркалу, долго с грустью смотрела на свое лицо, острые плечи и ключицы. «Боже мой, какая я страшная! – подумала она и вздрогнула. – Надо пить рыбий жир! Обязательно рыбий жир!»

 

Она полезла в стол и прямо из масленки стала есть сливочное масло. Масло было ей противно, но она глотала его ложками и думала о Николае. Потом она потушила свет и легла, но заснуть не могла. В Москве, против ее дома, горел фонарь, росли липы, и тени от них всю ночь трепетали на стеклах. Здесь за окном была глухая тьма.

 

– Это любовь? – спрашивала вслух Соня и поворачивалась к стене.

 

Весь следующий день Соня была сама не своя. С утра пошел было дождь. Диктуя ребятам какой-то отрывок, Соня с испугом смотрела в окно на мокрых кур и лужи. Но дождь прошел, небо очистилось, и к вечеру проезжающие мимо школы автомашины оставляли уже за собой хвосты пыли.

 

После работы Соня села писать подруге. Она писала о том, что вчера один парень провожал ее и сегодня назначил свидание. Письмо получилось большим и веселым. Окончив его, Соня почему-то решила, что влюблена в Николая. Она отнесла письмо на почту, пришла и легла, повернувшись к стене.

 

Она думала, придет Николай или нет, а если придет, то как будет держать себя и что говорить. Еще со страхом думала она, что ей делать, если он опять станет целовать ее. Эти мысли так расстроили ее, что у нее тряслись руки, когда она стала одеваться.

 

Она надела вчерашнее темно-синее платье, завила немножко волосы и надушилась. Ладони ее потели.

 

Когда она шла по деревне, ей казалось, что из всех окон на нее смотрят и что все знают, куда и зачем она идет. Ей было стыдно, она хотела прибавить шагу и не могла. Только в поле она вздохнула свободнее. Было тепло, дорога слегка пылила, солнце опускалось в багровую дымку. На меже, близ дороги, стоял трактор. Замасленный тракторист ковырялся в моторе. Увидев Соню, он разогнулся, вытер о штаны руки, закурил и задумчиво посмотрел ей вслед.

 

Сойдя в ложок, на дне которого не высыхала никогда исслеженная коровами грязь, Соня вдруг испугалась, что Николай может прийти раньше и уйти, не дождавшись ее. Она прибавила шагу, потом побежала.

 

Она остановилась, когда вдали показалась рига. Никого не было возле риги, и Соня обрадовалась. Она немного передохнула, потом сняла и вытерла травой запыленные туфли. Ей показалось неудобным сидеть со стороны дороги, и она перешла на другую сторону. Там было тепло, от нагревшейся за день стены шел жар.

 

Пришел мальчишка с удочками, стал рыть червей. Соня, покраснев, опять вышла к дороге. По дороге ехали на телегах из города, посматривали в ее сторону, а мальчишка, как назло, долго не уходил. Соне стало жарко. Наконец мальчишка, накопав червей, ушел. Несколько раз он насмешливо обернулся. «Он догадался! – со стыдом думала Соня. – Хорошо, что он не из моей школы!»

 

Она опять спряталась за ригу, сорвала ромашку. Лепестки у ромашки были опущены, она была похожа на ракету. Соня стала отрывать лепестки! «Придет, не придет...» Вышло – не придет. Хуже всего было, что Соня не знала, откуда придет Николай. Она вставала, выходила из-за риги, оглядывалась, снова пряталась. Она совсем измучилась, когда показался Николай. Он шел низом от реки, засунув руки в карманы, в накинутом на плечи пиджаке. Подходя, он с напряженным вниманием разглядывал Соню, как человек, что-то забывший и силившийся вспомнить. Лицо его делалось все скучней. Подойдя, он отвел глаза и вяло протянул руку.

 

– Привет...

 

– Здравствуйте, – ответила Соня, не смея поднять глаз.

 

– Давно ждете?

 

– Нет...

 

– Гм... Ну, зайдем в холодок.

 

Они обошли ригу и сели на ворохе соломы лицом к дороге. Солнце заходило, все меркло, тень от риги протянулась через все поле.

 

– Благополучно вчера дошли? – спросила Соня, быстро взглядывая на Николая и сочувственно, понимающе улыбаясь.

 

– Нормально... – Николай зевнул и снял пиджак. – Не выспался только.

 

– Вы вчера были нехороший, – мягко сказала Соня.

 

– Чего еще! – Николай равнодушно обнял Соню, притянул, хотел поцеловать, но раздумал, подышал только за ворот.

 

– Скоро стемнеет, – заметила Соня, покорно приникая к Николаю и слыша гулкие удары его сердца.

 

– Как попозднеет, пойдем в горох, а? – Николай мотнул головой куда-то вправо. – Там шалаш есть. Пойдешь?

 

– Не надо об этом, Коля, – тихо попросила Соня и вздохнула.

 

– Эх, – воскликнул вдруг Николай. – Спать охота! Ну-ка дай прилягу...

 

Он отодвинулся и лег, разбросав ноги в сапогах, положил голову Соне на колени. Полежав немного с закрытыми глазами, он закинул руку и схватил Соню за бок.

 

– Чего это ты худая такая?

 

Соня перестала на минуту дышать.

 

– Конституция такая, – насильно улыбаясь, сказала она.

 

– Ну, конституция! Наверно, больная чем-нибудь. Это как скотина: заболела – как ни корми, все одни мосляки.

 

Соне вдруг стало все безразлично, и она несколько раз сглатывала, чтобы избавиться от противного ощущения тошноты.

 

– Почему вы такой грубый! – вдруг низко сказала она. – Или вы думаете, что со мной все можно?

 

Она резко отвернулась и стала медленно краснеть:

 

– Не смейте так говорить со мной! Слышите!

 

Она закусила нижнюю губу и рукавом крепко вытерла глаза. Потом, по-прежнему напряженно глядя в поле, шевельнула коленями.

 

– И уходите! Я вам не скотина, снимите голову, слышите! Оставьте меня!

 

Николай смущенно сел.

 

– Ну, ну... – забормотал он. – Извиняюсь! Ну вот, знал бы... Не хотел – гад буду! Это по работе – привыкнешь.

 

– Нет, не по работе, – уже спокойно, грустно сказала Соня и опустила голову. – А потому что...

 

Она теребила платок, пальцы ее дрожали, лица не было видно.

 

– Потому, что вы решили: раз я пришла, так чего же со мной стесняться!

 

Николай крепко поскреб в затылке и ничего не сказал

 

– Что это вы ругались вчера? – спросила Соня после долгого молчания.

 

– Так... – Николай нахмурился. – У меня с ним свои счеты. Он, гад, Зойку у меня отбил, женился. Видала вчера невесту! Гулял я с ней...

 

– Вас, наверное, многие девушки любят, – сказала Соня.

 

– А! – Николай сморщился, как от кислого, и опять положил голову ей на колени. – Знаю я ихнюю любовь!

 

– Зачем вы так, Коля? – быстро сказала Соня. – Нужно верить людям! Вы посмотрите, какие чудесные у нас люди!

 

Николай поднял голову и сплюнул.

 

– Вы не верите? – упавшим голосом спросила Соня.

 

– В чего это?

 

– В чистоту человека.

 

Николай засмеялся.

 

– Ох, и любят же бабы воду мутить! Чистота... – Он поворочался, зевнул и закрыл глаза.

 

От его большой ленивой фигуры, крепкой шеи, неподвижного, жесткого в наступающих сумерках, красивого лица веяло чугунной силой.

 

Соня дрожащей рукой стала перебирать волосы Николая, жадно глядела на него, все еще стыдясь и краснея.

 

– Коля... Вы ведь хороший, я знаю, у вас душа хорошая, – сказала она еле слышно.

 

– Обожди! – Он поднял голову и прислушался. Потом сел, опираясь рукой о ее колени. По дороге, тихо разговаривая, шли двое.

 

– Эй, – крикнул Николай.

 

– Зачем вы, Коля! – шепнула Соня, пряча лицо.

 

Шедшие остановились.

 

– Куда это? – опять крикнул Николай.

 

– На гулянку. А кто это? Никак, Николай!

 

– Он самый. Где гулянка-то?

 

– В Сосновке.

 

На дороге закурили и, посвечивая огоньками, пошли дальше. Николай посмотрел им вслед.

 

– Погодите! – крикнул он вдруг. – И я с вами! Он торопливо встал, встряхнул пиджак, накинул на плечи. Потом, кашлянув, протянул руку Соне.

 

– Ну, пока! Еще когда повидаемся... – Отвернулся и, придерживая пиджак, рысцой стал догонять тех, на дороге.

 

Совсем стемнело. Сбоку вылупился тонкий месяц, от реки по лугам пополз прозрачный туман. Звуки умирали, один раз только за ригой что-то пробежало: «топ-топ-топ»...

 

Соня сидела, привалясь спиной к стене, подняв кверху лицо. Ее трясло. Она стягивала рукой ворот у горла, думала, полегчает, но не легчало. Она пробовала заплакать, но звук, вырвавшийся из груди, был так низок и страшен, что она испугалась, сидела окаменев.

 

Наконец она встала, держась за стену, постояла немного и пошла домой. Едва отошла она от реки, стало сухо и тепло. Опять шла она мягкой дорогой, но теперь ей светили звезды. Нежно пахло сеном и придорожной пылью. От сияния Млечного Пути тьмы полной не было, по сторонам виднелись то стога сена, то копешки льна, то светлело неубранное поле ржи.

 

– У-у! – сказала Соня все тем же низким, страшным звуком. – У-у!..

 

Больше она не могла ничего сказать и ни о чем подумать. Опять спустилась она в сырой ложок, поднялась наверх. Трактор, что давеча чинился у дороги, теперь пахал далеко в поле. Чуть видна была звездочка его фары, слышен был слабый стрекот мотора.

 

Потом ей стало легче. Она вдруг увидела пронзительную красоту мира, и как, медленно перечеркивая небо, валились звезды, и ночь, и далекие костры, которые, может быть, чудились ей, и добрых людей возле этих костров и почувствовала уже усталую, покойную силу земли. Она подумала о себе, что она все-таки женщина, и что, как бы там ни было, у нее есть сердце, есть душа, и что счастлив будет тот, кто это поймет. О! Тупой, тупой дурак – какую силу и прелесть чувствовала она в себе, как легко и яростно стало ей, как решительно зашагала и как, наверное, хороша стала в темноте – одинокая под полыхающими, падающими звездами.

 

Скоро показалась темная деревня. Многие уже спали, в редких избах горел огонь. Из-под ворот вылезла крупная белая собака. Увидев Соню, собака молча забежала сзади, стала нюхать. «А ну! Попробуй укуси!» – задыхаясь от мстительной отваги, подумала Соня и повернулась к ней лицом. Но сабака не укусила, только дунула два раза на ноги и побежала в темноту. Соня пошла дальше, и ей стало совсем легко.

 

 

1956