Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Iniciar sesión
Registrarse
Дванайсет бе. Нощта отново хукна,
от себе си уплашена сърна...
От очите й една сълза търкулна
два черни облака... И заваля...
В дънер стар откри хралупа
и скри се от дъжда плющящ.
Мечтата си остави да куцука
по пътя след своя кочияш...
Денят се пукна, в локви се огледа...
безмилостно ги слънцето изпи
и вече... нямаше следа от нея...
Нощта с разплакани очи...
Забравиха я, забравиха я всички,
като черно циганче, като изстинало кафе
дори онези сладкопойни птички
дето сгушваха се в нейното небе...
Сама остана в света милионен...
Съвсем сама, а беше тъй студено...
Сама, като войник оловен...
да умре, дори не беше позволено...
И нямаше никой, обич или сила,
магията от нея да свали...
До дванайсет беше пеперудено безкрила...
а след дванайсет, задължително вали...