И с дъждът свикнах, и с мъглите,
и тъжна ми се струва пролетта,
същи са ми нощите и дните –
тъмна ми е пълната луна.

Поредна нощ пред вятъра
разкривам своята душа,
но за първи път ми той отвръща
с две-три негови слова:

"Колко ли е чакало да минат бури
кокичето пак да подаде глава?
И колко много пеперуди
търпеливо чакат своите крила?

През зимата съм остър и студен
но нищо не спира до там.
Освен снежинки да разнасям
аз мога пролет да създам.

Но нужна ми е близост до слънцето
и с две три поникнали зърна
аз мога в цветове да покрия
цялата измръзнала земя.

И за твоите мрачни мисли
потушаващи всички сетива
е нужно само пламъче игриво
да разпали цялата душа."

И моят пламък стана кокичето,
станаха пеперудите и малките пчели,
и виждах как с облаците на небето
вятърът правеше път на нови звезди.

Сега цветята алени пак ухаят
светът преражда се отново
мислите ми тъмни онемяват
и опитвам пак – наново.