Настоящата статия няма да е за тези малки - големи хора, които щъкат около нас, изпълват света ни с цвят и енергия и ни показват как истински се живее. Оставям ги свободно да тичат по площадките, да се веселят и да празнуват новия ден!
Ще пиша за децата, които познаваме от много години , но често забравяме, че съществуват и празник за тях не честваме - ДЕТЕТО В НАС!
Годините си минават, бързо порастваме, впускаме се в живота през глава, поглеждаме се един ден в огледалото и виждаме - Я, вече детското отражение не го виждам! Аз вече съм голям, възрастен човек!
И в миг взимаме решение да сложим забрана на детето да говори, да се изразява, да чувства. Намираме му някое малко кътче в нас и там го набутваме да стои и да мълчи като част от нашето минало.
Да, ама не. То е дете и не познава поражението. То ще търси всякакви начини да говори - ще се бунтува, ще вдига шум, ще крещи.... детето ще търси начини да ПОЛУЧИ ВНИМАНИЕ!
И то успява в напрегнати за възрастния ситуации да се прояви:
" Няма пък да ми казваш какво да правя! ", " О, аз мога да се справя с всичко сам! Не ми е нужна помощ!", " Искам го и го искам сега, на момента! Не мога да чакам!", " Някой друг да реши вместо мен!" , Той/ тя/ те са виновни!"....
Всички познаваме тези наши " възрастни " реакции, когато са ни натиснати червените бутони. Но даваме ли си сметка, че в този момент ДЕТЕТО в нас се опитва да каже :
- инатя се, защото като бях малък не ме чуваха какво казвам;
- искам да правя нещата сам, защото в детството ме контролираха;
- несигурен съм в решенията си, защото родителите ми ми казваха какво е добро за мен;
- не се доверявам, защото ми обещаха колело, ама така и не ми го купиха;
- ядосвам се често, не мога да се заявя, защото като дете не приемаха, че съм различен от това, което си представяха, че трябва да БЪДА;
- изпитвам болка, разочарование, самотен съм, беззащитен съм, СТРАХ МЕ Е ...
Вътрешното ни дете се нуждае от нас - възрастните. Има нужда от любов, нежност и подкрепа. Малчуганът в нас крещи, за да го изслушаме, да се погрижим за него и така спокойно и щастливо да се радва на живота.
Радваме се на нашите деца, внуци, племенници, обсипваме ги с любов, внимание и грижа. Изслушваме ги, гордеем се с техните първи стъпки, думи, прегръщаме ги и ценим колко са уникални сами по себе си.
А представяте ли си сега, че има едно самотно детенце, което всеки ден е с нас, навсякъде където отиваме и не му обръщаме никакво внимание?
Колко още ще го пренебрегваме? Колко още ще го затваряме в тясната тъмна стая на миналото и ще го игнорираме?
За да обичаме другите около нас, първо трябва да усетим какво е да обичаш себе си, твоето дете с всички травми и болки, които иска да изрази.
Представете си тогава колко по - истински бихме обичали децата, които сега тичат по площадките и празнуват новия ден!
Всеки ден е ден на детето! Всеки малчуган има нужда от ежедневна любов и внимание! Не чакаме 01. юни, за да му я предоставим!
А , нашето вътрешно дете дори си няма празник... Мисля, че е време да поставим началото още днес!
Честит празник на детето в нас!
Автор: Михаела Ангелова