И докато пишех за тези ми мисли... За ориста, камъчетата, децата и за другото… не знам защо, но в съзнанието ми отново нахлу усещането, което предизвика у мен онзи поглед на кака Надка. Онова усещане, когато тя ми каза, как може би вече са се намерили новите пазители на този пещерен храм нааа… Иии… сам прекъсвайки мисълта си усетих, как съзнанието ми раздирано от някакво дразнещо любопитство изкашля един парлив въпрос:

„А какво ли наистина си бе намислила като много лична орис кака Надка, докато изричаше над децата ми изконното… „Да бъде!”?