И както винаги седеше сам и гледаше във мрака на нощта. Тъмнината беше толкова тиха и някак чиста. Може би защото скриваше всичко - болката от вярата в светлината, боклука по земята, шума от живота, дори празните погледи в очите на хората. Той стана и пусна музика, убивайки тишината и част от мислите си - рано беше да ги заглуши напълно. Искаше още малко да си поговори с мрака макар и само в главата си. Искаше още малко да чувства болката, макар и да не помнеше, кога за последно се бе разделял с нея, само така чуваше истината, само така знаеше, че никога няма да забрави. Въпросите винаги бяха едни и същи, както и отговорите в тъмнината. Толкова дълго се бе борил със злото, че то бе станало част от него. Засега по - малката част, но докога не знаеше, а не смееше да попита. И страхът, страхът от това да се събудиш сутринта и да откриеш само празнина в очите си. Той се изправи бързо и се приближи до огледалото...много близо. Не гледаше лицето, а само очите си. Това което видя в тях го усп ...