Тя не усети момента, в който прекрачи границата... Тънката граница между реалността и илюзията... Нямаше как случилото ѝ се да беше истина... Макар че всичко сочеше обратното...

Нима въображението ѝ беше способно да измисли тази история? Нима всичко беше плод на болното ѝ съзнание...

Тя нямаше отговор... Люшкаше се безкрайно в мрежата на колебанието, в която сама се беше оплела...

А всичко започна толкова просто... Късен следобед... Едно кафе... бегъл поглед... и едно „Здравей”...

Сякаш се познаваха цял живот... или се бяха срещнали преди... Именно затова тя се отпусна така... не беше подготвена за онова обезоръжаващо усещане, което изпитваше всеки път, щом погледнеше в очите му... в тези очи и тези дълги мигли...

"Мамка му! Не мисли за това, не сега, не и в този момент, когато всичко е безвъзвратно загубено..."

Но тя не можеше да се спре... Както не можа да се спре и онази вечер... А помнеше всичко толкова ясно... Дъждът, тропащ по прозорците... Тя винаги беше обичала дъжда, а тази вечер той беше нейният закрилник... нейният най-добър приятел... Дъждът видя как от най-големия ѝ позор се роди най-красивото...

И вече нищо не беше същото.