Не се замисляй върху това, което ще прочетеш! Не е ново откритие, нито добре подредена мисъл... просто едно голямо лутане. Навън и навътре. Бягство и догонване. Мълчание и болезнен вик. До самозабрава. Никога не се замисляй за това, което излиза през устните ми, когато съм с теб... сама с теб. Просто го приеми. Защото то не е обмислено, премерено, начертано, изрисувано или преплетено с някакво добре организирано, изядено отвътре чувство. И никога не търси в думите ми празнотата, която си свикнал да виждаш във всички...
Често си мисля за това мое „никога". И, знаеш ли, стигнах до извода, че може би то за теб е било „някога" или пък, не дай си Боже, „винаги"
А от това исках да те предпазя! Затова и вярвам в Нея! Сещаш се - „Миг като вечност"...
Повечето се страхуваме точно от думите. А като погледнеш реално на нещата, мишок, разбираш, че точно думите са най-прости и най-лесни. Онова, другото, мъничкото, там, отляво, е най-важното и най-трудното.
И незнайно защо най-изобилното...
И незнайно защо най-скритото...
И незнайно защо най-разрушимото...
И незнайно защо най-силното...
От какво зависи?
Кой перверзен демон или разгневен Бог нарежда нещата и крие парченцата от пъзела? А ние, децата на по 20, 30, 40 години упорито продължаваме да дебнем за нови играчки... вътре в душите си. И когато не ги открием - измисляме нови. Коя от коя по-ужасни, но леснодостъпни. И им вярваме... Да... Вярваме им. На играчките. А тази, истинската, невидимата, недокосната, нечутата, но за миг почувствана... нея я няма.
Има я!
Поради най-простата причина.
Поради най-значимия факт.
Поради най-голямата нужда.
Поради най-нелепото оправдание.
Поради най-удивителната емоция.
Аз съм тук.
Жива съм.
Дишам.
И вярвам.
И те чакам... Да... Аз.
Точно аз!
Да, чакам те!
И ще те дочакам.
Щом аз съм тук и ти трябва да си някъде.
Не са ми нужни доказателства, хипотези, пресмятания наум или лъжливи видения. Просто не ми трябват.
Ти си там - усещам, че си там...
И ми е хубаво! Днес! Точно тази нощ! Въпреки извратената самота, пак ми е хубаво! Без причина. Просто така. Дали, защото цял ден мислих за теб? Дали, защото цял ден се усмихвам - без причина - просто така. Влюбено ми е! И ми е хубаво! И радостно! И истинско!
Затварям очи и те рисувам. Прекрасен. Почти реален. Далече и толкова близък.
„Обичам те"...
Не, не си помисляй, че ще го кажа. Аз съм обърната изцяло. Отвътре - навън. Без подплата. И така действам. Отвътре - вътре - вътре - вътре..."А онова навън?"- ще попиташ.
То няма значение.
Няма смисъл.
Няма истина.
Няма.
Няма съм и външното го няма... Просто, защото съм няма... няма за теб.
А вътре всичко крещи. Крещи до полуда. До самозабрава. До откровение. До болка.
Сълзите ли?
Да, те са истински... понякога... винаги...
Моите сълзи. Защото ти не плачеш... Ти си силен. А как ти се иска и ти да изплачеш себе си! До себеотричане!
Думи, думи, думи...
© Фани Хорн Todos los derechos reservados