С времето все повече се убеждавам, че познаваме само лика си от огледалото. Другото лице - това на вътрешната същност, все повече избледнява и губи очертания. Тъй, до прозрението , че прекарваме живота си непознати за другите и те за нас.Сигурен съм, че някой, някога е отправял зов към мен, но не съм го чул, защото житейският вятър в този миг е преминал в буря. Дори ми се струва , че съм виждал другия. Възможно е даже да сме се срещали, но сме се разминали. Били сме самотни острови, запокитени в безбрежието, обречени да са такива, а не би трябвало, нали?
Сред моите болки не съм проумял, че е невъзможно да гадая и съдя за космоса на отношенията след поглед към другия, през случайната пролука на случая. Просветлението е стряскащо. Около надеждата да бъда чут се тълпят думи като сълзи, бликнали от острието на утринен ветрец. И тогава си казвам, че за да бъда чут, трябва да запаля огънчета в нечии очи, да бъда забелязан сред всеобщата анонимност. И се питам дали би могло изличеният ми лик ...