"Аз знам, че нищо не знам" Сократ
Всеки втори човек, когото срещна, претендира, че знае нещо в дадена област. Това е безспорен факт. Физиците знаят за гравитацията и движението на телата, биолозите - за клетките и строежа на тялото, а пък историците - за хора и войни, останали завинаги в историята на човечеството.
А какво знам аз? Аз уча за хора, които никога не съм и няма да срещна, за войни, в които никога не съм и няма да участвам, за планети, на които никога не съм била и едва ли ще бъда. За молекули, атоми и йони, които не мога да видя, за абстрактни неща, които не мога да докосна и почувствам. Има толкова много неща, които никога няма да опознаем напълно и да почувстваме със сетивата си, на това ли е наистина най-важното от краткия ни "престой" на земята? Според мен не...
Лично за мен, най-важното нещо е да опознаеш себе си. Да се разбереш как би реагирал в дадени моменти, да се научиш на търпение и разбиране, да преживяваш моменти, които засягат твой близък или приятел, а не теб.
Като започнем още от физиката на човека, става ясно, че не можем напълно да разберем от какво се състоим напълно. Не можем да видим какво има в нас. Всички знаем, че на теория човек се състои от сърце, мозък, черен и бял дроб, както и още милион малки и големи органи, без които животът ни не би бил нормален и пълноценен. Но не е нужно да знаем какво се крие под плътта ни, защото в противен случай Бог щеше да ни направи прозрачни.
Още едно нещо, в което не можем да сме сигурни, е произходът ни. Откъде сме дошли, как сме се появили...? Дали Бог ни е създал, или от някакъв незнаен организъм, обитавал водата преди милиони години, дали не сме по-нова "версия" на маймуните...? Много теории, но нито една напълно доказана.
Сред тези теории идва редът и на разума. Това сиво орехче, намиращо се в черепната кухина, ме кара да си задавам този въпрос. Казват, че човек опознава себе си в продължение на години и накрая пак остават неразяснени неща, въпроси, на които не можем да си отговорим. Но докъде се простира нашият разум, нашият интелект? Защо използваме само 30% от капацитета на мозъка си, къде остават другите 70? Защо в съзнанието на човек почти нищо не е фиксирано ясно, защо винаги има съмнения. И дали винаги духът и тялото са в хармония?
Според мен, най-вероятно използваме толкова малко от капацитета на мозъка си, защото някой ден, след много, много години други индивиди, по-добри и по-стойностни от нас, ще се появят и ще използват цялата необятна сила, за да създават, а не да рушат. Може би Бог или Всевишната сила, създала ни някога, е знаела, че ако хората използват цялата мощност на мозъка, то може би земята отдавна щеше да бъде погубена и разрушена.
Макар и с толкова малко от функционалността на мозъка, хармонията в природата е почти разбита.
Разбира се, има и хора, които биват надарени със сили, неразбираеми за обикновения човек. Това са гениите, пророците, хора с паранормални способности, но за съжаление тези хора не са достатъчно, за да възвърнат хармонията в природата.
Човек, който казва, че знае всичко за себе си, или жестоко се самозалъгва, или жестоко ни лъже. Някои хора биха се опознали чрез изкуството, други заровени в книгите, а трети просто искат да са полезно на света и обществото. Едва когато разберем какво ни кара да се чувстваме пълноценни, какво ни кара да се будим сутрин с мисълта, че именно днес ще бъде прекрасен ден, едва тогава евентуално можем да кажем, че сме успели да наредим още една част от пъзела на живота.
За заключение бих искала да кажа, че някои неща може би трябва да останат такива каквито са, а именно скрити и неразгадани, защото аз знам, че нищо не знам, но другите и това не знаят (и вероятно никога няма да узнаят:D)
,,Не върви пред мен, може да не те последвам.
Не върви зад мен, може да не те водя.
Върви до мен и ми бъди приятел."
© Котка Todos los derechos reservados