Домове на слепи хищници руши изгарящото ми съзнание. На кръстопътища от неродени истини отричам някога да съм била бездомна. Но всъщност съм далеч от всякакво подобие на дом. Пръсти всички ми подават, но всеки го е страх да ми даде ръка. Ще раждам хиляди въпроси. Защото малка съм и прекалено любопитна. Като една Пандора... с риск за вътрешен Апокалипсис, ще питам.

     А бащината къща - ето я. Жалко, че мога да я видя единствено, когато очите си затворя. Щастливи мигове си връщам. Без никакво усилие. Сякаш насън се усмихвам. А всичко е реално. Сега разбирам чувството, което кара миналото да ти липсва. С риск да се повторя - жалко, но безсмислено.

Не стихва пясъчната буря. Онзи пясък от часовника аз искам да надвия. А да преборя него, значи да убия времето. Не мога. Като една огормна, мощна и неразрушима крепост издига се пред мен домът ми. Да, моят го наричам, но всъщност съм отвъд стените му. И вътре сигурно е топло. На топло са душите им. "Хей, мамо, прибери ме." (прибери ме, както правеше преди, нали не искаш да настина?! Нали не трябваше да чувствам студ?! Нали не трябваше да плача?! Нали не трябваше да искам толкова... )А тя виелицата непокорства!С очите си умишлено изпепелява! И болка в мене по-голяма ражда... И с устните си топлината ми изсмуква. Крещя! Но кой ме чува?!

Дали виелицата ми е майка, а вятърът може би - вторият баща?! Дали готова съм да ви приема?! Не съм. Далече, Нищета!!!

Къде... С какво да си покрия разголените мисли. Студено е. Ръце протягам. Да тръгна, но наужким. Към чудесата. Където слънцето безсмъртно е.

Я стига! Твърде хубаво, за да е истина...

   Но аз, глупачката, ще вярвам! Защото малка съм и прекалено любопитна! Като една Пандора... с риск за вътрешен Апокалипсис, ще питам! Дали отново да се върна в бащината къща, щом на фатална възраст я напуснах?! Дали виелицата ще ме пусне, дали и вятърът ще си отиде?! Дали в обятията на дома ще се отпусна?! Но слънцето залязва, ами сега къде да ида?!