„Безкнижната душа мъртва се явява у хората“

Есе

            „ …Не, не била тъй

            вълшебна тя,

            окована с катинари тежки,

            чакала човешката врата

            да я стоплят дланите човешки.“

                                                           Д.Дамянов

Книгата не е това,което беше… не е на тази почит, на която е била преди десетилетие когато техниката е била лукс, който не всеки е можел да си позволи. Книгата беше източник на знание от всяка сфера на живота – наука, изкуство, художествена литература. Книгата беше пръв помощник на ученика, книгата беше разтоварващото занимание на всеки втори работещ родител… пак книгата беше необходимото средство на всеки, чиято душа беше жадна за поезия.

Сега, в технологичното време, в което живеем и се развиваме, все по-рядко ни остава време да посетим книжарница или, о, Боже, библиотека! Книгата доби почти антикварно значение – един едва ли не митичен предмет, до който е почти странно да се докоснеш.

Виж, лайфстайл списанията или онлайн изданията съпътстват ежедневието ни почти толкова, колкото мобилния телефон. Гугъл е най-лесният и удобен начин да получиш информацията, която ти е необходима – бърза, достъпна услуга, за която не полагаш никакво усилие… Може ли обаче технологичният напредък да ограби емоционалната потребност на човека от знанията, които само традиционната литература може да му даде? Ставайки по-богати с модерни телефони и компютри, не ни ли обедня безвъзвратно душата?!

В безумната еволюция на нашето технологично поколение, кое е нещото, което може да докосне сетивата ни така, както някога го правеха дебелите томове? Кое е нещото, от което спешно се нуждае света? Коя е новата книга?

            Точно тя – тази, която олицетворява в своя стих Дамян Дамянов. Човешката душа е като книга – от нея можем да учим… тя е като гъба, от която „попиваме“… като слънце, от което „черпим“ светлина… като птица – с всеки срещнат гълъб ти поучаваш все повече и повече. Тя е тази, която днес ни предоставя знания, нещо, което книгите ни дават с години.

Книгата е може би най-разпространеното средство за поучаване, развлечение, разтоварване от напрегнатото ежедневие, или може би просто за запълване на времето. Днес обаче нещата стоят малко по-различно. Сега сякаш книгата е едно забравено минало. С навлизането на техниката и интернет услугите младото поколение все повече прибягва до по-лесния начин за набавяне на нужната му информация. По този начин ние „захвърляме” ценностите си, градени векове наред от нашите деди и прадеди. Книгата е прозорец към света, и може би най-добрият приятел на учениците. Тя е като лекарство за душата – начин да избягаш от реалността, да се гмурнеш в една приказка за любовта, семейството, приятелите, а понякога и за училището. Нейната сила е огромна. Чрез нея можем да достигнем най-висша форма на съзряване. Тя се явява и като пътека, през която вървейки ще достигнем душата на човека, а чрез нея – до знанията, които сме трупали с години.

Освен научни знания, чрез душата можем да научим нещо много по-ценно – познания за живота. За това да откриеш себе си. За това да умееш да се справяш както в лесните, така и в трудните моменти. За това да не се предаваш, въпреки суровия начин на живот. За това да се бориш до последен дъх. Освен това чрез нея ние осъществяваме полезни връзки с обществеността – срещаме различни хора, намираме нови приятели.

            Да имаш душа – това е едно от най-големите богатства на света. Защо? Защото това означава, че си жив, че си ценен за света и хората около теб. Тя е вътре в теб, и няма нищо по-важно от това да учиш и предаваш познанията си за света, да си добродушен, и достоен за уважение човек. Дали обаче ние, хората, осъзнаваме това? Трябва ли всеки ден да четем томове хартия, и да си мислим, че това е единственият начин да получим знания? Замисляме ли се, че можем да добиваме знания един от друг? Даваме ли си сметка всъщност, че човекът, който стои срещу нас може да допринесе за нашето развитие на начетени, или може би не чак толкова личности?

"Душа… Като градина в необят.

Видя ли някой пъстрите ти клони?

Въздъхна ли от твоя аромат,

Когато цвете в сълзите ти се рони? …"                                    

                                                           Ясен Ведрин

            Тези редове ни карат да се замислим върху въпроса дали действително осъзнаваме какво имаме, и  кое е по ценното – материалното благо или духовното. За жалост все по-малко хора оценяват същността на човека, добротата, приятелството, искреността, неговата душа. Хората не вникват в същността на проблема, не долавят разликата,  че материалността е нещо временно,нещо, от което имаме нужда в даден момент от своя живот, докато душевността е вечна ценност, защото тя живее в нас. Всеки ден ние се срещаме с нови хора. Ако от всеки един получим частица знание постепенно нашата душа ще се превърне в книга. Това гласи и народната поговорка „Капка по капка – вир става”. Към това трябва да се стремим всички ние, защото колкото повече знания имаме, толкова по-богата душа ще притежаваме.

Факт е обаче, че хората трудно показваме своите чувства и емоции, своя вътрешен свят. Но когато разкрием своята душевност пред обществото ние „подаряваме” капчица знание, споделяме своя опит, и така учим останалите чрез нашите грешки.

„Иска ми се сегашното виртуално поколение да позволи на душата да се обогатява, защото иначе животът е много тъжен.”

                                                                       Гена Димитрова

Застига ни друг проблем – нежеланието на човешката душа да се обогатява. Това е по-страшното бедствие – невежеството. Колкото и нереално да звучи – да, наистина съществуват такива примери в нашето общество. Напоследък в училище се сблъсквам често с такъв тип хора, и винаги се питам с каква цел живеят и какво искат да постигнат в живота. Какво бъдеще искат да имат,и, о,Боже как по-точно ще го изградят, с какви знания? Но най-страшното е на какво тези хора биха могли да научат децата си един ден. Дали ще разберат грешката си, това какво всъщност причиняват на своите рожби… дали ще съжалят това пропуснато и изгубено време в младините си? Е, аз не мога да дам тези отговори, но се притеснявам за тях – дали те имат такива…

„Хората искат да научат нещо, а не да го прочетат. Това са различни неща.”

                                                                                                     Ангел  К. Тодоров

Искам да изразя и с няколко думи това, което ни дават учителите. В училище можем да научим много повече, отколкото ако разлистваме дадена книга. Всеки час пред нас застават преподаватели, които имат една единствена цел – да ни завещаят добро бъдеще чрез знанията, които ще ни предадат. Те правят изключително много за нас, влагат цялата си душа в името на учениците и тяхното образование.

"Книгите са най-тихите и най-постоянните приятели. Те са най-достъпните и мъдри съветници, както и най-търпеливите учители."    

                                                                                  Чарлз Елиът

Днес книгите ни помагат безрезервно. Без тях няма да има комуникация, общуване, предаване на опит… развитие. Няма да има нито бъдеще, нито настояще, нито история. Те са феномени, като чудо, божи дар, добродетел, без която животът би опустял. Къща без книги е като стая без прозорци – мрачна пустиня, сив безлюден остров, до който е невъзможно да достигне лъч светлина.

           "…Потече, но все остане

            във единия съсъд.

            С туй мастило друг захване –

            и така върви светът."

                                               Райчо Русев

А замислял ли си се на колко люде ти си предал своята ерудиция? Колко нови неща са научили те от теб? Задавал ли си си някога въпроса какво ти си дал на тази земя? Може би не всичко, но едно от най-ценните неща – своята мъдрост. Това е едно от достойнствата на човешката личност. Мъдрост е не само това да бъдеш разумен и здраво стъпил на земята човек, а и да си готов да даваш уроци за живота, да умееш да вникнеш в дадена ситуация, да дадеш съвет, или просто да изразиш мнение. Ние не я виждаме, но знаем, че някъде тайничко се  е „подслонила” в нашата душа, и чака удобния момент да разкрие себе си. С годините човек помъдрява, когато е на двадесет разсъждава по един начин, след време когато навърши тридесет променя своето мнение. Това се дължи единствено на знанията, които е получил през тези десет години. Важното е да успеем да съхраним себе си, да се стремим всеки ден към най-доброто, и да не забравяме, че ние също сме пример за нашето потомство.

            Днес аз съм като нов човек – по-умен, по-мъдър, по-добър. И всичко това е благодарение на хората, които са минали през моя живот. Аз уча от семейството, от приятелите, от учителите, дори от хората, които са минали за ден през моето битие. Всеки от тях е предал трохичка знание…капка мъдрост на моята душа, като е разкрил своята. Аз уча и от книгите, и това, че не акцентирах върху тях, не значи, че не обичам да чета. За мен книгата винаги ще бъде прозорец към света. Но в едно съм сигурна – всичко е преходно, дори книгите … но едно е вечно, едно е безкрайно… и това е човешката душа. Защо наблегнах повече на човешката душа, а не на книгата? Ако ние нямаме възприятие за света, ако не усетим това със сетивата си, всяка книга би била излишна, защото не бихме могли да усвоим и разберем написаното в нея. Защото на какво ще ни научи книгата, ако ние нямаме душа, с която да възприемем  всичко това?

Участие в двадесет и първата национална конференция по литература, история и философия на тема „Безкнижната душа мъртва се явява у хората”,

Национална гимназия за хуманитарни науки и изкуства "Константин Преславски", гр. Варна

19.04.2013г.