БОЖИЕТО ЧУДО
Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро; земята е пълна с Твои произведения.
Псалом 103:24
Телефонът в Ботаническата градина иззвъня и надроби тишината на малки кристални парченца.
- Ало! - дочух в слушалката притеснен женски глас - Ботаническата градина ли е?
- Да!... Кого търсите?
- Много ви моля... Имам един проблем! Подариха ми азалея. На външен вид изглеждаше много добре и имаше големи и красиви цветове. Но не мина много време и изведнъж увяхна. Доста се разстроих, защото много си я харесвах, а и беше подарък от дъщеря ми. Бихте ли ми казали защо се получи така и какво мога да направя, за да не се получава повече така?
- В торф ли беше засадена?
- Торф ли? Какво е това?
- Смеската, в която беше засадена мека ли беше на пипане?
- Да!
- Тъмно кафява, нали!
- Да!
- Значи е била в торф!
- Какво значение има това?
И тук започна за кой ли път едно и също нещо. Обясних, както и много други пъти бях обяснявал, че в момента в повечето от цветарските магазини се продават много красиви и добре изглеждащи цветя, които са гледани по много специален начин. А начинът е такъв, че за много кратко (икономически изгодно) време са им предоставени шоково изключително добри условия - температура, влажност на въздуха, вода, NPK, витамини, микроелементи, растежни вещества, хормони. По този начин за много кратко време те добиват търговски вид и застават на щанда за продажба. Лошото е, че обикновените хора не знаят това. Всъщност те не са длъжни да се интересуват от последните моди в технологиите на растениевъдството. По този начин - при рязка смяна на условията, без допълнително вкарване на хранителни вещества, растението умира.
Изходът е в пресаждането на цветето в съответната естествена почвена смеска. Обикновено след такова пресаждане то боледува за малко, но в последствие оживява и продължава благополучно жизнения си път.
Замислих се...
Спомних си за една възрастна жена, която говореше така възторжено за четиридесетте си вида мушкато на балкона:
- Сутрин, като стана от сън, първата ми работа е да отида и да ги видя. Ако случайно открия, че нещо лошо става с тях, все едно, че се разболявам...
Защо толкова много се привързваме към цветята в къщи? Можем ли за миг да си представим живота без цветята, дърветата и храстите? Има ли друго нещо на света, което да расте, да се развива и да се репродуктира, благодарение на светлината?
В своя път напред и нагоре, всъщност се озовахме назад и встрани. Научно-техническата революция за някакво си столетие промени всичко. А какво са сто години в сравнение с вечността? Една въздишка! Разбихме генома и ядем генномодифицирани хрании. Разбихме атома и вече сме облъчени. Разбихме озоновия слой и вече се съобразяваме с магнитните бури. Живеем затворени в панелните си жилища, между небето и земята. А само преди не повече от стотина години повечето от хора са живяли в селата, здраво свързани със земята, която ги е хранела. Живеем притиснати, в мръсотия. Не пазим хигиена в пространството около нас, не пазим хигиена и в душите си... Заплетени сме в невидимата мрежа на Интернет-а и уж той ни дава все повече и повече възможности, а се чувстваме все по-самотни и по-самотни. Водим безсмислени войни за повече власт, за повече петрол, за повече влияние, а всъщност режем усърдно клона, на който сме седнали. Потребителското общество, в което живеем измисли купища скъпоструващи "дрънкулки", които улесняват прекомерно човешкия труд. Но не си даваме сметка, че телата ни са устроени да понасят значителна доза натоварване. И уж купуваме тези продукти, за да ни е все по-леко, а живеем все по-тежко, защото хабим все повече и повече усилия, за да си ги доставим, а някои - просто, за да преживеят. Уж живеем все по-добре, а ставаме все по-болни. И все по-лоши...
На практика, се оказахме неспособни да преодолеем този неестествен скок. И макар да не осъзнаваме напълно, някъде дълбоко в себе си все още жадуваме за онази Майка-природа, с която сме били свързани толкова дълго време. Онази Майка-природа, в която растенията са били винаги наши спътници - от рождението, та до гроба. От които сме взимали храна и лек, които сме използвали, за да направим подслон за себе си и семейството си. С които сме украсявали пространството около нас. Растенията, които векове наред са били здраво вплетени в нашите вярвания, бит и култура. Та какво е Коледа без дряновата сурвачка и Гергьовден без буковото клонче? Какво е да пожелаеш на войника здраве, без да му подариш китка здравец? Какво е да кажеш на някого "Обичам те!", без да му подариш дори веднъж, поне едно цветенце?
Ето защо, колкото и да ни е удобно с едно натискане на клавиша да решим този или онзи проблем, винаги ще гледаме към онова цвете, което е поставено на прозореца и ще му се радваме.
Ето защо, колкото и мозъците ни да търсят във всичко причинно-следствената връзка, все ще се надяваме и ще търсим онзи трепет, който усещаме някъде там в ляво, в гърдите и който е предизвикан от едно красиво, цъфнало цвете, дърво или храстче. Защото то е онази тънка нишка, която ни свързва с Божествената Майка-природа.
Защото то е едно малко Божие чудо.
Никога няма да престана да се удивлявам на Божието чудо...
Как така от едно мъничко семенце, голямо колкото трохичка, се получава огромно дърво? Учил съм "Физиология на растенията", наблюдавал съм това стотици, дори хиляди пъти, но винаги ми е интересно. Знам, че когато настъпи времето за покълване, едни вещества в семенцето ще се превърнат в други и ще дадат енергията, за да покълне то. Семеделчетата ще увеличат размерите си и ще се спука обвивката. Оттам ще излезе едно мъничко, бяло коренче. То ще се забие безпогрешно и право надолу. Ден след ден ще увеличава размерите си и жадно ще продължава своя път надолу. Ще се разклони и от едно, ще станат няколко. И стигнат ли суха почва те, майсторски ще я заобиколят, насочвайки се към по-влажното... Ще си проправят път през тайни каналчета. Клетките, предназначени да проникват надолу ще се възстановяват много бързо, ако срещнат твърди препятствия, но когато намерят "обяда", те бързо ще загинат и ще дадат място на тези, които разтварят минералните соли и всмукват навътре. После минералните вещества ще се предадат от клетка на клетка нагоре към клонките и листата...
В това време продължава и другото вълшебство. Шийката ще изправи семеделчетата над почвата. Ще се спука обвивката на семенцето и те "ще се оперят", превръщайки се на първите "бебешки" листенца. Между тях ще се появят първите истински, оцветени в онова зелено вълшебно вещество, наречено хлорофил. Хлорофилът, който превръща светлината в органични вещества, сравним в известен смисъл с кръвта при нас, хората. После ще се появат вторите, третите листа... Ще се изправи стъблото, сочейки право нагоре. И даже да го накланяме насам или натам, то пак безпогрешно ще избере посоката "право нагоре, към слънцето".
Ще се възправи младият живот. Ще натрупва в себе си мощ и сила, за да устои на жега и на студ, на бури и ветрове. Година след година. А понякога и хиляди... Един ден по неговите груби клони ще се появят първите цветчета. Ще се отворят и ще развеселят нечие сърце. Ще дойдат отнякъде пчеличките - най-съвършените лаборатории на земята и търсейки нектар, ще ги опрашат И отново ще се слее в тях мъжкото и женското начало. Ще наедреят плодчетата, побирайки в себе си толкова много енергия. Плодовете ще се оцветят точно тогава, когато семената са готови за поникване. Ще нахранят хората или животните, а много от тях ще паднат наоколо. Семенцата ще попаднат в земята и тя ще ги поеме като утроба в себе си. За да се появи отново Новия живот.
Истинско вълшебство...
Малък бях. Чистим с баба ми градината от сухите листа. Наклали сме огън и ги горим. И както хвърлях сухите листа, в ръката ми попадна и кичурче свежа, зелена трева. Без да се замислям я хвърлих в огъня...
- Недей, бабе! - каза ми баба - Не хвърляй зелено в огъня! Това е грях!
Така си ми и остана. Някак си ми се наби в главата и винаги, години след този епизод се съобразявах с това. Без да се замислям. Тогава не знаех, че ще свържа живота си с растенията. Чак наскоро се сетих за този епизод. Ами естествено, че е грях! Даже и откъсната, тревата е жива. Нали, за да вкорениш някакво растение, се налага да отрежеш клонче и да го направиш на резници. Всяко резниче е живо! Иначе няма как да стане ново растение. И всяко листенце от тревата е живо. Поне до момента, в който по някаква причина то загине. Хвърляйки го в огъня, ти хвърляш нещо живо и по този начин го измъчваш...
Колко ли такива неща са погребани като "бабини девитини" някъде назад във времето?...
На 31 май срещу 1 юни 2005 година във Вълшебната градинка претърпяхме наводнение. Не беше спирало да вали поне две седмици. Същата нощ имаше страшна буря, а Нели не бе могла даже и да пристъпи навън. Напротив - тя самата бе пострадала от гръмотевица.
На 1 юни тя ме повика и аз отидох там.
Гледката беше чудовищна. Цялата градинка представляваше една огромна кална локва. Когато отидох, водата все още се оттичаше.Тогава загубихме окомерно между 15 и 20 % от всички контейнери, които имахме. Добре, че на помощ дойдоха Лъчко, Людмила, Гергана, а после и Светлето от Враца. Те ни помогнаха доста.
Стихията беше дошла в гръб на подпорната стена, която Страхо бе направил, а тя се чупеше и падаше като домино. Тъкмо бяхме присадили над 200 гинкови фиданки в контейнери (чер найлонов плик). Водата беше преляла в тях, размила неукрепналата почвена смеска и я беше отнесла. А после - самите фиданки и контейнери. Навсякъде се търкаляше сума ти "народ" по голи корени. Тъжна картинка...
Картинката беше тъжна, но имаше много работа за вършене. Всички фиданки, които бяха пръснати и се въргаляха в калта, трябваше да се измият и да се пресадят наново. А не смогвахме...
Водата преля във вторник срещу сряда, а в събота слънцето се промуши някак си между дрипавите облаци и освети наоколо. Като някакъв смях през сълзи... Огря бойното поле, а положението там изобщо не беше розово. Продължавахме и продължавахме да намираме всякакви "дечица" с голи корени.
Вървиме си с Нели из градинката, ровим в калта, из храстите и си намираме ту-тук, ту-там по някое дръвче или храстче. Доста от тях се бяха заплели в по-едрите и вкоренени вече добре храсти. В един момент, както си държеше някаква туичка тя каза:
- Я! Виж сега какво става тука... Знаеш ли колко енергия дърпа това от мене? Много е силно! Леле, ще ми изгори ръката!...
И тя прокара ръката си по цялата фиданка.
- Корените! Ето! Нагоре не се получава. Корените!... Започват да съхнат и то страда... Мамино детенце... Страшно много енергия дърпа от мене...
И наистина, когато си показа ръката, мястото, където се съединяваха двете линии беше зачервено.
- Я да видим дали става със суха клечка?...
Тя се наведе и взе от земята една суха върбова клонка, която водата бе домъкнала отнякъде. И прокара бавно ръката си по цялата й дължина.
- Не! Нищо!... Значи става само с живи растения. Обаче с дясната ръка не се получава!
Все още не е изстинал споменът за Баба Ванга. Много хора я обичаха и все още продължават да я почитат. Пословична е нейната любов към живите растения и който е контактувал с нея знае, колко много е обичала да й подаряват живи цветя. В книгата, написана за нея тя казва, че чува гласовете на цветята. Че те са много бърбориви - истински малки дечица. Че ако човек владее техния език, би могъл да научи много неща от тях. Самата тя доста използваше билките като средство за лечение. А щом толкова много хора я обичаха и уважаваха, това означава, че се е справяла добре.
Годината е 1966, а един американец, специалист по детекторите на лъжата е поканен да обучава полицаи и специалисти по сигурността от цял свят (Томпкинс П., Бърд Кр.; сп. "Съвременник", бр. 1/2003 г., "Тайният живот на растенията"). В един момент, съвсем спонтанно му хрумва идеята да свърже електродите на един от своите апарати към листата на драцената, която се намира в кабинета. Стъблото жадно всмуквало водата, а за изненада на инструктора, галванометърът не отчел пад в съпротивлението, какъвто би могъл да се предполага при повишена електропроводимост. Писецът, вместо да се изидгне нагоре, слязъл надолу и изписал една трионообразна линия. Ето логиката: поливайки растението, то поглъща водата и съответно увеличава съдържанието си на вода. Това води до повишаване на електропроводимостта, а следователно - до намаляване на съпротивлението. Изследователят се нарича Клийв Бакстър, а този опит ще промени из основи неговия живот и изобщо представите на човечеството за растенията. Казано простичко, драцената реагирала точно както би реагирал човек, който в един момент бива изключително емоционално възбуден.
Дали растението е проявило чувства?
Най-силен скок в галванометъра предизвиква реакцията на човека спрямо физическа заплаха. Бакстър решава да приложи същото към растението - потапя един от листата на драцената в чаша с горещо кафе, която държи в момента. Не последвала реакция.
Но нещата не спрели до тук. Изследовятелят решил да стигне още по-далеч и намислил да изгори листа, към който били закрепени електродите. Само щом си представил пламъка и преди още да успее да отиде за кибрит, графиката рязко променила вида си. Писецът направил дълъг замах нагоре.
Дали растението е прочело мислите му?
Първоначалните опити били проверени с други негови колеги, апаратура и на други места. Наблюденията били близки по резултати и това дало възможност животът да се види по нов начин. До този момент се водили спорове относно Екстра Сетивното Възприятие (ЕСВ). Тогава се предполагало, че ЕСВ е един вид възприемателна способност, която превъзхожда и е отвъд всички разновидности на петте установени сетивни форми на възприятие - докосване, зрение, слух, мирис и вкус. Но тъй като растенията нямат очи, уши, нос или уста и тъй като ботаниците от времето на Дарвин никога не са им приписвали нервна система, Бакстър стига до извода, че възприятието е нещо по-основополагащо от отделните сетива.
След поредица от интересни и разнообразни опити с различни растения било доказано, че:
- при растенията има някакво подобие на чувства;
- реагират на физическата болка;
- различават истинската от фалшивата болка. Това означава, че могат да мислят;
- притежават Екстрасетивно Възприятие (ЕСВ), което е по-основополагащо от отделните сетива при човека;
- човешките пет сетива са ограничаващи фактори;
- може би растенията виждат по-добре, отколкото хората с очите си;
- не очакват друго растение да ги нападне, но реагират както на преднамерена заплаха, а така също и на застрашаващи ги фактори;
- когато са заплашени от непреодолима опасност или нараняване, изпадат в "безсъзнание";
- растенията и сочните плодове желаят да бъдат изядени, но само чрез един вид любовен ритуал, при истинско общение с поглъщащия.
Оказва се, че в наше време са намерени множество доказателства за това, че растенията са живи, дишащи, общуващи създания, надарени с индивидуалност и душевни качества.
Качествено нов етап в тази насока достига Марсел Вогел. Самият той е очарован от свръхестествените явления и особено от "психическата енергия". Заедно със своята приятелка, която има свръхсетивни способности установяват, че даже и откъснати листа могат да възприемат тази енергия и да реагират на нея. Нещо повече - чрез усъвършенстване на своите опити той доказва, че между растенията и човека може да се установи духовна връзка:
"Това е факт: човек може да общува с растителния свят и наистина го прави. Растенията са живи, чувствителни създания със свое място в пространството. Те може да са слепи, глухи и безсловесни от гледна точка на човека, но няма съмнение, че са изключително чувствителни инструменти за измерване на човешкия емоционален свят. Те излъчват енергийни сили, които са благотворни за човека. Човек може да ги усети! Те подхранват собственото му силово поле, което на свой ред излъчва обратно енергия към растението."
Но нещата не спират до тук! Под въздействието на един немски мистик от шестнадесети век - Якоб Бьоме той прави експерименти, при които става мислено сливане на човек и растение! Помага му едно момиче от Сан Хосе - Деби Сап. Сливайки се с един филодендрон, тя успява да огледа отвътре растението, да почувства как се движат соковете му, да усети как нараства то. Дори предупреждава, че един от листата му е прегорял от електрода. Впоследствие последното се оказва вярно! Най-интересното е, че децата се справят много по-добре с тази задача, отколкото възрастните хора. И това е напълно обяснимо, тъй като те са чисти душички и са по-близо до Бога, отколкото възрастните. По нататъшните опити доказват, че растението би могло да "чете" мислите на даден човек и ставайки ретранслатор, да помогне на хората да четат мислите си...
Днес на тези опити се гледа като на много интересен любопитен факт. Съвременната наука ги е загърбила и уверено върви по други пътища. В противен случай, аз щях да ги изучавам по "Физиология на растенията" още като студент. Днес науката работи върху създаването на сортове, които са устойчиви на дадена болест или хербицид, върху плодове, които имат по-големи размери, които изглеждат по-добре, които могат да се запазят по-добре и за по-дълго време. Това, което са яли нашите деди остава някъде назад във времето. Старите сортове се унищожават бавно, но методично. Днес маргиналите изсичат скорушите. За огрев... А 15 грама плодове от скоруша дават на човека дозата от всички витамини и минерали, които са му необходими за деня. До скоро сме имали най-старото скорушово дърво в Европа. Иманяри са го изкопали, защото решили, че там има съкровище. А в една Германия в една година са засадени 500 000 фиданки от скоруша...
Колкото и значими да са опитите на Бакстър, те си остават и доста наивни. Има неща, които не могат да бъдат доказани емпирично. А и няма нужда от това. Защото в каква единица можеш да измериш душата, мисълта, интелекта? В омове? Колограми? Метри? С какъв уред? Електро-галваничният уред изглежда като неандерталски инструмент.
Можеш ли с две очи да видиш необозримото? Можеш ли с две ръце да обхванеш необятното? Можеш ли да се пишеш откривател на нещо, което Господ е сътворил по такъв съвършен начин?
А не е ли достатъчно просто да не спираме да се учудваме? Да не спираме да се учудваме на
БОЖИЕТО ЧУДО!
© Пенко Пенков Todos los derechos reservados