Шибнах се един ден, преди две години някъде, така хубаво се шибнах, че шибана цицина ми излезе на главата, малко под брадичката, на шибания момент още. И шибвайки се, аз усещам цимента на шибаната улица, колко болезнено беше и шибаната болка не минава и до днес. Вдигам очи, шибаното небе, от черно, синичко станало и с некви сини шибани очи ме гледа. Ама толкова шибано ме гледа, че чак се шибам по главата да се увера дали е толко шибано наистина и верно ти казвам, нема такава шибания. У един момент таз шибания взе, че ми хареса, и най-шибаното е, че още ми харесва. Шибвам се по няколко пъти на ден по главата, за да се уверя, че е верно толко шибано, и колкото повече се питам, толко по-шибано ми става.

Ти да видиш, цялата тая шибания дойде с теб. Шибаният ключ, който е за друга шибана врата. Шибаната затворена порта, а аз се шибам ли, шибам у нея, а ти седиш от другата страна и шибано мълчиш. А шибаното ти мълчание, така шибано ме влудява, че спокойно в съня си мога да ти резна шибаното гърленце, и пак в шибания си сън, защото в реалността аз съм една шибана страхливка. Защото премълчавам колко шибано се чуствам от шибаното ти отношение и се раздирам от шибаната си дуалистичност – заради теб.

Ама ти казвам, обичам да се шибам, ама е така по няколко пъти на ден. Да изпростявам, ама толкова, че да си шибам до кръв сърцето, то да ме моли за прошка, но аз да шибам ли, шибам, и пак до кръв, до кръв...

Добре съм... шибано... но пък добре.

Какво да ти кажа... шибано нещо е любовта, особено когато обичаш повече от двамата.