Обичах вечерите. Ригът ни пак се счупи и трябваше да спрем работа. Нямаше как да продължим. Така или иначе нямаше смисъл, защото беше единадесет часа. С Юзлем слязохме от рига и тръгнахме в тъмнината да търсим химическата тоалетна. Наоколо нямаше светлина, това не ни пречеше. С всяка изминала крачка се отдалечавахме от шума. Сълзи напираха в очите ми. Още един непоносим ден на полето беше приключил. Аз имах мечта. Исках да уча в чужбина, да завърша някой елитен университет и да направя нещо с живота си. Тази мечта бе толкова голяма, колкото големи бяха и препятствията пред нея. Нищо не бе така, както исках да бъде. За втора година бях тук в тази ферма, където всеки идваше, за да превърне една мечта в реалност. Но много мечти и надежди умираха тук, както и много души. Юзлем си приказваше, но не чувах нищо от думите ù. Спокойствие цареше в душата ми, защото денят приключи, но в главата ми буйстваха мисли. Цяла вечер щеше да бъде така и едва ли щях да спя. Не можех да спя. Умората ми не надделяваше над мислите ми. Имаше ад на тази земя и той бе тук. Моят ад бе с мен всеки ден. Юзлем усети, че пак ще заплача. Това не беше нещо ново. Ако минеше ден, без който да съм плакала, бе определено ден, който да се запише. Тя вървеше редом до мен:

-          Ако аз бях на твое място, досега да съм си отишла. Не знам как ги търпиш всички тези обиди. Аз щях да съм хванала някой прът и да съм го препила досега.

Бях съгласна с нея. Но аз имах мечта. Имах мечта, която ме караше да седя и да търпя. Лицето на Юзлем не се виждаше в тъмно, тя имаше кръгло, червендалесто лице. Носът ù и очите ù бяха малки, а устните тънки. Фигурата ù беше също подобна на лицето ù - закръглена, а ръцете ù бяха къси. Цветът на косата ù не се виждаше. Тя обичаше да я боядисва в керемидено червено, но то се беше измило отдавна. Тя не намираше причина да я боядисва тук. Никой не обръщаше внимание на външния си вид, освен няколко момичета, които намираха това място за рай. Всеки мъж им обръщаше внимание. Рядко имаше красиви момичета, а тези които бяха по-красиви, бяха забелязвани и обсъждани от всички. Тези момичета обичаха внимание. Незабелязвани в своя град, тук бяха звезди. Уви, на мен това не ми харесваше. Незнайно защо аз бях една от звездите, но аз нито се гримирах, нито се обличах предизвикателно.

Юзлем беше едно от момичетата в моята група. Тя бе на около двадесет години. Нещо детско винаги ми напомня за нея. Дали игривият ù поглед, или начинът на мислене. Тя мислеше като дете. Животът никак не я беше пощадил. Отнел ù бе прекалено много, но тя не спираше да се бори. Тя продължи да говори.

- Знаеш ли, аз никога не успях да видя бал. Не завърших. Когато бях на шестнайсет, забременях и се ожених за Кабил. Не завърших гимназията и не видях бал. После гледах снимките на приятелките си и им завиждах. Не се отказвай. Ще стане твоята мечта.

- Защо не завърши? Сега имаш време. - попитах аз

- Кабил не ми дава. Той не ме разбира. Не иска да уча. Аз трябва да готвя и за детето да се грижа.

- Защо тогава се ожени толкова млада?

- Бях малка. Не знаех какво е. Той ми беше първият приятел и така стана. Избягах с него и забременях. Той имаше мотор и беше много привлекателен. Говореше ми хубави неща. Сега той не ме пуска. Много неща ми забранява.

- Какъв беше животът ти като беше малка?

- Не беше лесно. Нашите нямаха пари. Бяхме много бедни. Татко отделяше малкото пари, които имахме, и ми ги даваше на мен, да имам какво да ям на училище.

Юзлем наистина не бе едно от най-образованите момичета, които познавах. Заедно прекарвахме почти целия ден и си приказвахме. Първоначално не говорех много с нея, защото не ù разбирах. Не говореше правилно. Не разбираше много неща. Имаше навика да лъже постоянно. Тя не разбираше колко е важно да не лъжеш. Смяташе, че това е игра, подобно на децата. Редовно ме питаше: Защо ме боли главата, когато имам онова? Защо съм така отпаднала? Постоянно ù обяснявах различни неща като на малките деца. С времето се научих, че тя не разбира много неща, защото такъв бе животът ù. Така я беше научил - да не се интересува и да не пита.

Юзлем бе тук за трета година. Не знаех как издържа. На нея ù бе по-лесно, но никой тук не се закачаше с нея. Тя бе толкова голяма и сприхава, че никой не смееше да се закача с нея. Бях чула слухове, че е била Кабил пред всички. Никой не се интересуваше от причината. Всички бяха любопитни за развръзката на нещата. Кабил - това бе мъжът ù. Той работеше в същата група. Определено не приличаше на нея. Той бе малко по-нисък от нея и слаб. Постоянно ходеше с гола глава и винаги имаше мнение по въпроса. Той беше с почти десет години по-голям от нея и беше компетентен по всеки въпрос. Случваше се да споря и с него по някои въпроси. Тогава той обикновено ми отговаряше: Аз знам. Аз колко неща съм видял на този свят... ти нищо не знаеш. Кабил бе сирак. Един път го попитах защо се е оженил за Юзлем. Той ми каза:

- Аз съм сирак. Не познавам родителите си и винаги съм искал да имам семейство. Избързах и взех Юзлем. Откраднах я и направихме семейство.

Аз знаех, че имаха много проблеми. Не само от слуховете, които се носеха измежду хората, но от начина, по който комуникираха. Юзлем винаги сядаше до него в обедната почивка. Тя мълчеше, а той си говореше с другите хора. Тя постоянно беше намусена, но не знаех защо. Никой не знаеше, но и никой не се интересуваше.

Имаха типичните български семейни отношения - тя готвеше, чистеше, переше, а той прекарваше свободното си време на компютъра или с познати. Тя си седеше вкъщи. И двамата работеха. Всяко лято идваха на гурбет в Англия, за да изкарат пари и да си купят апартамент в града. Тяхната мечта бе да имат апартамент. Кабил имаше средно образование, а Юзлем и това не нямаше. И двамата нямаха бъдеще в България. Аз с висше образование не виждах просперитет... Те имаха едно преимущество - не мислеха толкова далече във времето. Не виждаха това, което виждах аз. Завиждах им. Те не се отличаваха много от другите семейни двойки тук. Както във всяко средностатистическо семейство тук, редът беше следният: Мъжът си купуваше каквото иска с парите си, но жената нямаше право да купува нищо. Кабил имаше мания по мотори, както почти всички тук. Той си купуваше каски за мотор за сто лева и всякакви други атрибути. Юзлем имаше право да харчи по двайсет лева на седмица. За нея пет лева за обеци бяха много. Не можеше да изхарчи половината си пари за едни обеци.

Мислите ми отново се върнаха на полето. Юзлем мълчеше. Усещах, че има нещо. Аз знаех. Тя не знаеше, че аз знаех.

-          Кабил не ме обича. Той има друг. Аз знам. Усещам го. Той не ме иска вече. Не е същото. Искам да се развеждам.

-          Недей така. Кабил ти е мъж. Защо мислиш, че ти изневерява?

-          Има друга. Като бяхме в България, той излизаше често и не се прибираше вкъщи до сутринта. Не ми говори. Не ме иска.

-          Защо не поговориш с него?

-          Той не иска да говори. Ще се развеждам.

-          Помисли за детето. Имате дете заедно. Какво ще прави Джанер без вас? Той има нужда от баща и майка. Какво ще правиш ти? Нямаш работа там. Къде ще работиш в България? Кой ще те вземе без образование?

-          Не знам. Не ми се мисли. Не го искам. Искам да се разделяме.

Юзлем не знаеше колко е права. Кабил наистина имаше любовница. И той искаше да се разделят. И двамата не мислеха за детето. Аз знаех, бях виждала нейна снимка, но нямах право да ù кажа. Обещах на Кабил да мълча, защото тази тайна не бе моя, за да я споделя. Кабил ù изневеряваше често. Понякога с проститутки, понякога с момичета, които срещаше. С последната се беше задържал няколко месеца. Тя искаше да го ожени за него и да му роди дете. Никой не мислеше да онова дете, което вече беше на бял свят. Всеки имаше свойте желания и не се съобразяваше с другия. Посъветвах Кабил да говори с Юзлем и го разпитах подробно какво не е наред с брака му. Той искаше Юзлем да се промени - да отслабне. Това бе единственото му желание. И двамата ги посъветвах да помислят. Дадох им надежда, че нещата ще се оправят. Излъгах ги! Не виждах начин да се оправят. Разводът щеше да съсипе детството на детето им, но едва ли съвместният им живот щеше да постигне нещо по-добро.

Реших да отклоня разговора в друга насока. Бях наясно с мнението и на двамата по въпроса, но моята драма ми беше достатъчна. Не стигнахме до химическата тоалетна, защото такава нямаше. Все пак намерихме един храст, зад който да се скрием. Не знам защо ми трябваше храст, при условие, че нищо не се виждаше.

Денят приключи, приключиха и моите мъки. Имаше още толкова много време до края на сезона. Предстоящите дни обещаваха да са все по-трудни, все повече сълзи щяха да бъдат пролети и думи да бъдат казани. Всички знаеха, но никой не смееше да ме защити. Аз живеех в своя ад тук, а Юзлем изживяваше своя от години. Аз имах мечта и виждах края на своите мъки след година-две, но нейният... нейният ад беше доживот.