И тогава побягнах. Вдигнах с една ръка полите на дългата си рокля и се втурнах. Стремглаво. През глава. Втурнах се да търся сълзите си, пролени в земята и очите си, събиращи мъка, тежащи. Затичах се да намеря пристан на човека в мен, да диря зрънце радост и парче от мида на пътя. Дом нямах.
Няма дом, ни съкровище, ни близка душа, на чиято врата да потропам. И врати нямаше даже на пътя. Само тъмни прозорци. Тъмни като чернилката. Тая, дето искаше да ме залее. От нея бягах. Бягах, а детето в мен плачеше. Плачеше, чувах го. Чувах гласа му - пищящ и питащ. Как да му обясня?
Чернилката ме следваше. Макар да избирах най-малките улички. Поспрях се - паветата сивееха назъбено срещу ми и се подиграваха с нозете ми.
Бебето ми пак проплака в мене. Знаех какво му е. Тежко ми беше. Бягството ми се превърна в убежище, паветата продължиха да ме гледат. А аз продължих да вървя. И си мислех за тебе. Хубави очи имаш - големи и топли... понякога. По-често - жестоки. Бебето ми плаче, чуваш ли го? А аз го ...