Ако човекът е безпокойство, то значи и безпокойството е човек. Тогава тези, които нямат безпокойства, самотни ли са? Или те са истинските щастливци, запазили своята автономия и неподвластни на суетата? Дали илюзията им, че изживяват вечността в един момент, не е реалност, а реалността не е илюзия? Дали може изобщо да има сравнение между първите и вторите?
Всъщност отричането на безпокойството като неизменна част от човека е отричане на смисъла на борбата със страха, а това в действителност е липса на смисъл, защото животът е непрестанно преодоляване на страхове.
В днешния свят човек се преобразява често като безпокойство, страх. Всеки играе ролята на обезпокояващ и обезпокояван в отделни моменти.
Според религията покоят настъпва едва след смъртта. Но човечеството подлага всичко на съмнение, страхува се от неизвестното и това е причината да вярва, че ще се успокои, когато умре.
Когато живее, личността е изтъкана от безпокойства. Опитва се да постигне моментна нирвана. Това е кражба на м ...