Представям си човешката душа като древен воин. Воин, който е бил повален от поредния удар на противника, който за сетен път се изправя, за да запази живота си. Като че ли тази битка е основното занимание на всеки индивид още от самото му раждане. Новороденото е на границата между битието и небитието до момента на великото чудо, когато поема първата глътка въздух. От този миг то е направило избора си - да преодолява житейските трудности, тласкано от волята да бъде. В този смисъл, може би, упорството се оказва главна двигателна сила в човешкото развитие. В противен случай Homo Sapiens щеше да е отдавна изчезнал.
До известна степен инатът е еквивалент на егоизма и инстинкта за самосъхранение, дори на лудостта. Той е първичен като страха и ни води към прогрес, стимулира ни да продължаваме да блъскаме с глава стената, макар да знаем, че шансът да я съборим е минимален.
Като почти всяко нещо упоритостта си има и антипод, наричан с хиляди имена и с безброй проявления. В дадена точка от траект ...